ПРОЗАТА НА ВАСИЛ ПОПОВ
Белетристиката на Васил Попов /1930-1980 г./ и днес, тридесет години след кончината му и осемдесет години от рождението му /той всъщност е връстник на Георги Марков-Джери, на Атанас Славов и Константин Павлов, и активно творят практически по едно и също време/ притежава своята естетическа конвертируемост и актуалност във времето, цялостното му мъдро творчество има свои ярки отличителни параметри, характеристики и специфични особености, естетико-психологически и философско-креативни черти – философска проблематика, етико-естетически, психоаналитични, обществено-исторически, социално-икономически, национални и общочовешки особености. Освен модерните за времето си циклични разкази, тип фрагментарни романи, или обединени в цикъл, суверенни разкази с общи герои, хронотоп – време и място на действие, той създава и специфичния за литературата ни тип – интелектуално-философски вид на разказа – есе. Този жанр е популярен предимно в класическата и модерна западноевропейска и американска литература – Томас Ман, Ст. Цвайг, Фр. Кафка, Хулио Кортасар, Сабато, Октавио Пас, Хорхе Борхес, Г. Г. Маркес. Това е един от най-емблематичните ни автори-енциклопедисти, респектиращи със силата на таланта и дълбочината на философско-естетическото си мислене, на откритията си в темите табу, на латералността си като еманация на духовността и интелекта. Достатъчно е да се спомене, че в краткия си житейски и творчески път, той успява в стила на самоизграждащия се тип личност – селфменмейкър, да научи сам английски и испански език, да достигне европейските нива на дълбочина на мислене и поведение и качество в своите двадесетина заглавия приживе, да постави началата на радикалните промени на традицията към модерност и експерименталност в аспект поетиката и стилистиката на търсенията и постиженията в естетико-етичен и философско-психологически аспект. Приживе той е дългогодишен член на журито за престижната латиноамериканска награда „Каса дел Америка”, наред с Габриел Гарсиа Маркес, Хорхе Луис Борхес, Мигел Анхел Астуриас, Октавио Пас… Стреми се да свърже човешките проблеми на века с проблемите на изкуството, да проникне в смисъла на творчеството и неговите съвременни изяви, като работи еднакво сполучливо в жанра на късия разказ, повестта и новелата, романа и пътеписа, есеистиката, кинодраматургията, публицистиката и автентичния документално-епистолярен жанр. Попов разгръща националното битие на героите в общочовешки план, като създава драматичната хроника на техния живот. В крупните епически форми-например в романите – „Времето на героя”, „Корените”, “Низината”, Васил Попов прониква в душевните пластове на съвременника и се стреми да покаже корените на българското величие. По най-убедителен начин успява да изобрази интелектуалните търсения на интелигента у нас през 60-те години с прословутия роман „Времето на героя”, който като проблематика, идейно-тематична ангажираност, поетика и стилистика на авангардно-експерименталните търсения, се родее с произведения като „Любов” на Андрей Гуляшки, „Бялата стая” и „Пътища за никъде” на Богомил Райнов, „Пътуване към себе си” и „Лице” на Блага Димитрова, „Тръстиките” и „Почивката на Боян Дарев” от Любен Дилов, „Мъже без вратовръзки”, „Червените слонове” и „Принцовете” на Дончо Цончев, „Дива патица между дърветата” на Станислав Стратиев, трилогията „Битието”, „Изходът”, „Изборът” на Вл. Зарев, „Входът на пустинята” от Зл. Златанов, „Балада за Георг Хених” от Виктор Пасков, „Твоето име е жена” от Стефан Кисьов, „Светът е голям и спасение дебне от всякъде” на Илия Троянов, „Кожа и небе” от Димитър Динев, „Кралят на аферистите” от Димитър Яръмов, „Вчера” от Владо Даверов… Работи особено активно в областта на естетическата, историографско-мемоарна, автентична, психографска проза. В портретната характеристика за отделни именити творци внася свои размисли за изкуството, за смисъла на човешкото съществуване, за живота, за смъртта и героизма. Цялото му творчество от разкази, романи, есета, очерци, пътеписи и други жанрове е доказателството за неговият стремеж да издигне днешната българска проза и публицистика до равнището на световните художествено-философски проблеми. Голяма част от пиесите му се изнасят в театрите по цялата страна. Една от пиесите “Легенда”, написана през 1965 година, има сюжет от Септемврийското въстание – 1923 година и има своята премиера, като за първи път се изнася в Плевенския драматичен театър. По-късно, през 1971, написва “Кактусът” – една съвременна комедия, която се изнася в Русенския драматичен театър и театър “София”. Автор е и на сценарии за документални филми от цикъла „България” по случай 25 г. от Втората световна война – 1969 г., драматизира „Марсиански хроники” по Рей Бредбъри, излъчен по БНТ в три части през 1972 г. През 1975 година, Васил Попов написва “Селски притчи”, по разкази от “Корените” и “Вечни времена”, постановка на Силистренския драматичен театър. Автор е на сценарии за документални филми от цикъла “България” по случай двадесет и пет годишнината от “Девети Септември” 1944. Сценарист е на документални филми за София и игрални филми като “Свобода или смърт” през 1974 година, „Вечни времена” по неговите новели от цикъла магически реализъм – 1974 г., на „Камионът” – 1979 г. Голям е приносът от творчеството на Васил Попов за нашата българска литература. Разказите му са преведени на японски, китайски, испански, немски, унгарски, френски, полски и руски език. През 1980 година, за съжаление последната от краткия му житейски и творчески път, става заслужил деятел на културата. Някои от по-известните съчинения на Васил Попов са: „Разкази” – 1959, „Васил Топалски” – биографичен очерк, излиза през 1960 година, “Корав Хляб” – разкази за деца – 1961, “Човекът и земята” – разкази, излиза през 1962 година. “Времето на героя” – роман, излиза през 1968 година, “Това красиво човечество” – разкази – 1971 година, “Спокойствие” – разкази, 1972 година, “Горещи следи” – портрети, пътеписи и образи, излиза 1975 година, “Двамата войводи” излиза 1977 година, „Вечни времена” – 1973 г., „Слава” – 1978 г., “Низината” – роман, излиза 1977 година, „Дайкири” – 1979 г., „Самолет от Цюрих” – 1980 г., „Оставете балкона отворен” – сборник разкази, 1980 г. Написва и оригиналния, екзотичен и автентичен пътепис “Слънцето на Грузия” – 1978 година. Той работи активно в жанра на есеистичната проза, като постиженията му се съизмерват с тези на Марко Семов, Д. Коруджиев, Стефан Продев, С. Северняк, Станислав Сивриев, Кольо Георгиев. Сборникът „Разкази за Куба” издава през 1979 година. Голям е приносът му към творчеството за деца. През 1960 година написва сборника с разкази за деца “Корав Хляб”; 1962 – повестта “Малката мина”; 1972 – “Захарните приключения на Панчо”; през 1975 година написва книгата “Зеленият тръбач” – като част от разказите са за деца. В множеството си портретни характеристики за отделни именити творци той внася глобалните философски проблеми за смисъла на човешкото съществуване, за живота, смъртта, героизма, безсмъртието, за понятието „критерии за шедьовър”. Темата, която избира да пише Васил Попов в своите произведения, е трудовата, пише за обикновения трудов народ, за неговото ежедневие. Повестта „Малката мина” е за деца и юноши, и въпреки че се е появила преди четиридесет и пет години, притежава изключително силни художествено-естетически качества и достойнства – език и стил на изказ, стилистика и поетика, актуални и модерни за техниките и технологиите на писане и днес. Той поставя остри нравствено-етични и социалнопсихологически проблеми за разрешаване, като в чисто психолого-педагогически и дидактичен аспект успява да реши доста кардинални, фундаментални теми и проблеми на ежедневието… Конкретно се занимава с интензивното израстване, както чисто биологическо, така и интелектуално, на едно малко момченце, останало рано без майка и живеещо с баща си и трудовия колектив в селището на малката миньорска мина. Ежедневието не е скучно, но съвсем не е и наситено с кой знае какви случки – големият град е на километри и освен изнурителният ежедневен и рутинен труд, е необходимо изключително богато въображение и фантазия, неординерни ходове и решения в контекста на Вечните детски завършени и незавършени игри. Точно в този интензивен процес на общуване с децата и възрастните се оформят характера, волята, цялостният психо-профил на малкия Милчо /и приятелят му Влади, както и другите малки и големи приятели от работническото, миньорско селище/, който умее да се радва и на най-малките жестове, да разчита знаците в Природата, да се възхищава на полета на птиците в безкрайната синева, да тълкува езика на животните, хората и природата, да оцелява в екстремални ситуации, в пиковите, критични моменти на ужаса на проблемното, стереотипизирано, ритуализирано и естетизирано ежедневие… като вид СКАУТ, без да бъде специално обучаван на това. Едно богато и красиво детство, през което малкото момче изучава азбуката на човешкото поведение, на различните етични и естетически категории – добро и зло, красиво и грозно, трагично и комично, възвишено и низко… Като цялостна идейно-естетическа конструкция и архитектоника книжката е близка до значимото постижение на Дора Габе, през 1928 г., когато издава своите прекрасни сборници с етюди – „Някога” и „През нашите очички”. В жанра на детската литература В. Попов се родее с автори като Д. Цончев, Мл. Денев, К. Странджев, Л. Петков, В. Пламенов, Ч. Шинов, Ан. Стоянов, Анастас Павлов, Борис Крумов, Васил Акьов, Константин Кюлюмов, Тодор Монов… Цялостното му творчество – разкази, пътеписи, есета, очерци, романи, драми и кинодраматургия, креативни психо-профили е насочено към стремежа за издигане днешната ни проза и публицистика на значимо европейско ниво, до световните, космополитни художествено-философски проблеми. Самият той е дългогодишен член на престижното латиноамериканско жури за художествена литература – „Каса дел Америка”, след като е научил самостоятелно английски и испански език и се гордее с личните си познанства и професионални приятелства с имена като – Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, Октавио Пас, Мигел Анхел Астуриас, Хорхе Луис Борхес и други световноизвестни личности и признати интелектуалци. Повестта “Малката мина” е един известен поетичен разказ, в който се разказва за обикновените трудови делници, на обикновените трудови хора, които се отличават с голямата си любов към живота, преодоляват ежедневните и необикновени трудности. Васил Попов пише за подвига и героизма – нещо естествено от трудовото битие на съществуването им. Събитията са пренесени в едно селище, в което живеят едно дете – малкият Милчо с баща си и един хлебар, който непрекъснато работи. В отношенията по между си, т.е. между детето и хлебаря са поставени много вечни и нетрадиционни, може би екзистенциални въпроси за живота и смъртта, любовта и страданието, смисленото и безсмисленото на всяко човешко съществуване, за интензивното и бързо опознаване на света около нас, особено в такива трудни и деликатни моменти, когато си лишен от майчините ласки и грижи. Детето постепенно опознава света около себе си, като разчита на богатото си и волно въображение, на нестандартното, неординерно мислене и поведение. Присъствуват и много елементи на нонсенсовия тип рецепция на света около нас и в нас самите. Присъствува едно креативно движение у малкия герой – от инфантилното мислене и говорене към зрелостта и цялостната рецепция на събитийността през 60-те години. Тази т.н. „производствена тема” в литературата ни е застъпена в творчеството на автори като К. Странджев – „Храбростта да живееш”, Д. Цончев, Вл. Зарев, Д. Коруджиев, К. Николов. В епицентъра на повествуването е поставена другостта, неочакваността, новият ракурс на визия и интерпретация. Темата за майчинството и драматичната му липса, открехва процеса на нови компенсаторни механизми на присъствие… Писателят има великолепен рефлекс за анализи на всички нива – икономически, политически, социални, в дилемата град-село. В този аспект могат да се търсят и общи характеристики и параметри с Инфантилната проза в литературата ни и нейните представители – К. Николов, Р. Босев, К. Георгиев, Ст. Стратиев, Вл. Зарев. В образа на детето са концентрирани основните идеи на творбата, намерили своето специфично отражение, пречупени през детското съзнание и светоусещане. Общуването с природата е описано като веществен и човешки микросвят, който носи за Милчо познание и много любопитство. В повестта те често се смесват в единно естетическо единство и с одухотворената действителност.
Забележителни като художествени творби са разказите му “Лъжливото момче”, “През естакадата” и други. Автор с великолепно чувство за действие, за анализ, самоанализ и синтез, Васил Стефанов Попов бележи значителни успехи в областта на разказа, повестта, в които можем да доловим стилове и течения. Неговата специфична, емоционално наситена поетика и стилистика се отличават с ярко изразения си кинематографизъм на изказа, с великолепния диалог и визуално-пластическите си внушения в пряк или в индиректен план. Едно от много известните произведения за деца от творчеството на Попов е разказът “Зеленият тръбач”. Действието се развива в купето на един влак. От това купе се вижда всичко – багерите, крановете, железните конструкции, припламващите заварки, пътници с куфари, чуват се свирки, дизелови клаксони дерат гърла, и изведнъж се чува тромпет. Той е сам и остър, но се познава, че тромпетът свири военни сигнали, но не всички познават свирката и помислят тръбача за луд или пиян. Тромпетистът слиза от вагона, облечен в зелено и тясно изтъркано палто и панталони, и засвирва същия сигнал. Човекът със зеленото палто слиза от коня и изсвирва сбор-офицери, после чорба-каша, деца за знамето. Звукът на тръбата прониква в порите на войничетата, с тази мелодия се изтриват сенките от сърцата им, носталгията по родния дом. Запознават се кондукторът и тромпетистът. И двамата започват да говорят по между си, за това кой къде е роден и до къде е стигнал. Тромпетистът засвирва нов сигнал, а милиционерският лейтенант взема тромпета под мишница и пресича коловоза усмихнат. Човекът със зеленото палто се примолва да му се върне тромпета, като обещава, че повече няма да свири. Влакът тръгва… Старата и нова гара се изнизват едновременно от всеки възможен поглед. Когато влакът набира скорост и разделя Софийското поле на две половини, за да се изкачва по височините към Вакарел, се вижда гробището на автомобилите. Те са закачени един зад друг в една глуха линия и потъват в ръжда, обгоряват от дима и времето. И бавно и постепенно изчезват в своята глуха линия, отразявана от един защитен хълм. Иска ни се човекът със зеленото палто да не е заминал с другия влак, иска ни се на нас да извади тромпета и да изсвири един, само един единствен сигнал. Това е един много богато емоционален разказ, наситен с много образни картини. Васил Стефанов Попов е един човек, творец, писател, който с творческата си дейност е оставил траен отпечатък в съзнанието на младите хора. Всичките му текстове се отличават с дълбока идейно-философска проблематика, като притежават интригуваща остра фабулност и занимателна сюжетност, което е и отличителна характеристика на епистолярното му наследство – нека си припомни само очарователното, романтично писмо-изповед до големия Учител и Писател, приятел Емилиян Станев или до собствените му родители – великолепни шедьоври на епистолярното наследство – изповедни моменти на интроспективен самоанализ и житейско-креативна равносметка… За него са писали редица литературни критици, философи, изкуствоведи – Св. Игов, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев, Ат. Славов, С. Хаджикосев, М. Николов, Цв. Стоянов, В. Колевски, П. Зарев, Ст. Илиев, Р. Ликова. Умира на 12 октомври 1980 г. в гр. Пловдив при неизяснени обстоятелства…
