Пелин Пелинов

Из „Щрихи към протретите”- 2

След провала на Старозагорското въстание през есента на 1875 г., настъпва тотално разочарование у Любен Каравелов - председател на БРЦК. Сега той разбира, че чрез въоръжена борба не може да се постигне бленуваното освобождение от турско иго. Затова през м. декември с. г. спира в. “Независимост” и започва да издава списание “Знание”, защото смята, че българския народ първо трябва да се просвети и образова, а после да се освобождава.

Девизът му “Свободата не ще екзарх, иска Караджата” се заменя с нов - “Може, който знае”. Това оттегляне на Каравелов от революционната борба довежда до противоречие и остър сблъсък с неговия най-талантлив ученик и помощник - Христо Ботйов, който продължава да смята, че освобождението може да се постигне само чрез въоръжено въстание.

И за да наложи тази идея, Ботев започва да издава нов революционен вестник, озаглавен “Знаме”. Същата идея изповядват и бунтовниците от новосъздадения революционен комитет, с председател Стефан Стамболов.

През м. януари 1876 г. те преминават през Дунава в Българско и се заемат с подготовката на ново въстание. За тази цел те разделят страната на четири революционни окръга - Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски, с център Панагюрище.

Начело на тези окръзи застават апостолите - Стефан Стамболов на Търново, Георги Измирлиев на Сливен, Стоян Заимов на Враца и Панайот Волов на Панагюрище.

Заедно с тях, в организирането на бъдещото въстание, са включени и по няколко помощник-апостоли. Например, в Панагюрище помощник-апостолите са били Георги Бенковски (Гаврил Хлътьов от Копривщица) и Захари Стоянов от Медвен, който след Освобождението става великия летописец на въстанието.

След оттеглянето на Каравелов, Ботйов става фактически ръководител на революционното крило на българските емигранти. Освен с редактирането на в. “Знаме”, той се заема и с организационна работа, като например - събиране на пари за оръжие и боеприпаси за бъдещото въстание, а така също и с деликатния въпрос - търсенето и уговарянето на водач, войвода, на въстанието.

С такава цел той пътува до Одеса, Бесарабия, Триест и Цариград. И успява да събере някакви суми, с които се купуват пушки и боеприпаси. И след като пушките са закупени, веднага възниква трудният въпрос как да бъдат пренесени през Дунава в Българско.

Ако тези пушки бяха една-две бройки, баба Тонка и дъщеря и Петрана щяха да ги пренесат под широките си фусти, както са направили някога с пушката на Васил Левски, но в случая се касае за десетки, дори за стотици пушки, което е било невъзможно. Тези пушки можели да се пренесат през Дунава в Българско само от чета, както е ставало в миналото с четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Тогава Христо Ботйов стига до идеята, че наред с организацията на въстанието от Гюргевските апостоли, да се сформира и една чета, която да им се притече на помощ, когато се обяви въстанието. Дори Ботйов смята да се създадат две чети - едната да премине при Рахово и се включи във въстанието във Враца, а другата да премине през Делиормана и да отиде на помощ на сливенци.

По-късно той се ограничава само до врачанската чета. Макар четническата тактика на Георги Раковски да била вече отречена от Васил Левски и неговите революционни комитети по места, Христо Ботйов въприел една “комбинирана тактика” - наред с подготовката на въстанието от Гюргевските апостоли, да се създаде и една чета отвън, която да ги подпомогне. Това се отнасяло най-паче за Врачанския революционен окръг, който бил най-близо до Влашко и неговия главен апостол Стоян Заимов искал такава помощ.

В началото на м. април 1876 г. във Влашко се завръщат помощник-апостолите на Врачанския революционен окръг - Георги Апостолов и Никола Обретенов и се установяват в Бекет. Причината за това неочаквано завръщане е, че те били усетени от турските власти във Враца, които се опитали да ги арестуват. А по-вероятно е главният апостол Стоян Заимов да ги е изпратил да търсят подкрепа. Фактът, че там не избухва въстание, показва две неща: че турските власти са били много бдителни, а врачани доста предпазливи и не скачат лесно в огъня.

Апостолов и Обретенов се свързват с Христо Ботйов в Букурещ и на 10 април вземат решение да създадат чета, която да подпомогне врачани. Това съвпадало с намеренията на бекетци също да създадат такава чета, която да се притече на помощ на въстанието в Трети революционен окръг.

Имало е и още един благоприятен момент - че консервативното крило на българската емиграция в Букурещ, начело с Киряк Цанков, имало също тъй намерение да организира такав чета в помощ на бъдещото въстание.

Това намерение на консервативното крило било подкрепяно и от Русия, защото по това време тя подтиквала Сърбия към война с Турция. Дори изпратила своя генарал М. Г. Черняев да поеме главното командване на сръбската войска. А когато генералът пристигнал в Букурещ (на път за Сърбия), “пристъпил към конкретно уговаряне на общите действия между сърби и българи срещу Турция”.

Такова уговаряне възникнало и между двете крила на българската емиграция. От революционното крило в преговорите участвал Христо Ботйов, а от консервативното - Иван Грудов, Иван Кавалджиев и д-р Георги Странски.

И хубавото е, че за първи път в историята на българската емиграция, двете крила постигнали единомислие. Консервативното крило се съгласило неговата чета да се присъедини (по-точно да се слее) с четата на революционерите.

Това до голяма степен се дължало на обстоятелството, че начело на революционерите бил Христо Ботйов, който със своята поезия и публицистика по това време бил най-авторитетната фигура сред емиграцията.

Но ако сливането на двете чети е било голям успех за освободителната борба на българите, не така стоял въпросът с избора на главен войвода на тази обединена чета. Първоначалната ориентация била към Панайот Хитов - най-опитен и най-авторитетен войвода по това време.

Но той отказал, защото подразбрал, че войната между Сърбия и Турция няма да се състои, поради което и съдбата на тази чета е обречена.

Тогава Христо Ботйов отишъл в Одеса и довел от там Филип Тотя, който се съгласил да оглави четата, но поставил условия. Те били следните - да му се броят 1000 наполеона, а писар на четата да бъде някой си Кекеров, родом от Сопот, който по това време бил офицер от румънската жандармерия.

Освен това, да им се купят пушки и чанти, а отделно за Филип Тотю - телескоп, а за Кекеров - чизми, мушама и компас. Христо Ботйов и неговите съветници приели условията, но отказали наполеоните. Тогава Филип Тотю намалил наполеоните на 200, но Ботйов и съветниците му не се съгласили отново и той изчезнал.

Тогава положението станало “цайт-нот” - без полезен ход. Ботйов помислил за офицерите Никола Войновски и Петър Пармаков, но се отказал, защото те нямали никакъв воеводски опит и нямало да бъдат възприети от четниците. Накрая бил принуден да заяви на своите помощници и съветници: “То се видя, че аз ще ви бъда войвода!”

Четниците, които присъствали на тази среща, извикали в един глас: “Да живее бай Христо!”, с което одобрили неговото решение. Някои смятат, че решението на Ботйов да оглави четата е твърде суетен жест, защото, също като Войновски и Пармаков, не е имал воеводски опит. Освен това той не е имал и военно образование. И най-после, никога не бил хващал ни пушка, ни сабя. Дори не е помирисвал барут и човешка кръв. Но той се решил на този отчаян ход, защото не е имал друг изход, а не е могъл като Хитов и Филип Тотю да се откаже.

Чувствал се е отговорен, както пред поробена България, така и пред историята. И макар да знаел какво го очаква, той тръгва смело през Дунава към Балкана начело на 172-ма четника, защото няколко години преди това е заявил в “Моята молитва”:

“Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба!”

С помощта на Апостолов и Обретенов и особено на Димитър Горов - банкерът на хъшовете, както го нарекъл Захарий Стоянов, четата била образувана и въоръжена по най-добрия начин за онова време.

Под влияние на Христо Ботйов, планът за нейното преминаване през Дунава предвиждал да стане чрез един австрийски пътнически кораб, който обслужвал по това време Голямата река, а не както са преминали четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа преди това - тайно и скрито, чрез наети лодки.

Войводата е търсил европейска публичност, дори скандал, с това преминаване. Дори възложил на Димитър Горов да изпрати две телеграми до вестниците “La Republique Francaise” и “Jurnal de Geneve”, за да уведоми безразлична Европа за събитието. Това показва, че Ботйов, за разлика от другите български революционери, е схващал, че свободата на България до голяма степен зависи и от Европа.

След обсъждане в щаба на четата, бил избран австрийския пощенски кораб “Радецки”, който обслужвал дунавските пристанища от Галац до Оршова. Изборът паднал върху него, защото фелдмаршал Йосиф Радецки (1766-1858) бил чех и от славянски произход. Освен това неговият рейс на запад, съвпадал с готовността на четата за преминаване през Дунава.

За да не прави впечатление струпването на много пътници на едно пристанище, на четниците било разпоредено да се разпръснат по всички румънски пристанища от Гюргево до Бекет. В Бекет били струпани и закованите брашовски сандъци с оръжието, боеприпасите, униформите и облеклото. Симулирало се, че в сандъците са инструментите на хората, които отивали в Кладово, Сърбия, за градинари.

Войводата Христо Ботйов се качил на кораба в Гюргево на 16 май. Бил придружен от Димитър Горов и жена му - Иванка Кънчева Горова, сестра на самоубилия се Ангел Кънчев. По това време Димитър Горов бил авторитетна личност пред пристанищните власти и пред румънската полиция. Затова придружавал Ботйов, за да не им позволи да го спрат или арестуват, защото румънските власти и българските революционери не били в добри отношения. След няколко ноти на Турция, Румъния започнала да ограничава преминаването на българските бунтовници през Дунава.

За щастие, до инцидент не се стигнало.

След качването на последните четници и натоварването на сандъците в Бекет, семейство Горови се простили с Войводата и слязло от кораба, а той се изтеглил от пристанището и потеглил към Кладово. А когато корабът приближил село Козлодуй, Войводата дал знак и четниците го завладели…

Тук ще цитирам Никола Обретенов, който е пряк свидетел и е оставил автентични сведения за това пленяване.:
“…Към 11 часа, преди обед, излезе от камарата долу най-напред Давид Тодоров, заедно със поп Сава Катрафилов. Те отидоха на кувертата и почнаха разговор с капитана. После се качиха на самото мостче и се наредиха от двете страни на капитана. В това време Ботйов излезе от камарата, изсвири с рога и извика: “На оръжие, момчета!”. Веднага момчетата, които лежаха около вратата на хамбара, изкъртиха вратата, извадиха сандъците, счупиха ги и започнаха да вадят оръжие, дрехи, муниции, цървули и да се обличат и въоръжават. Капитанът, който чува този шум, натиска сигнала за матросите, но бива хванат от двете страни от Давид Тодоров и поп Сава Катрафилов. Давид, който говорел много добре немски, му казва: “Роб си, пленен си!” Матросите, щом чуват сигналите и шума, навдигат саръци и чукове и се отправят към вътрешността на кораба, но насреща им се показват шест гърла на револвери и на П. Юрданов и другарите му. Отиват от другата страна - там пък намират Сава Пенев с неговите другари, които също им показват револверите си.

В няколко минути момчетата се облякоха и въоръжиха и параходът се обърна на военен лагер. С Войновски ги преброихме и на всеки десет души поставихме по един десетник. Всички излязоха 175 души, заедно с щаба. Ботйов излезе от камарата, облечен във военните си дрехи. Облеклото му беше от сиво сукно със зелени ширити, златни галони на ръкавите и яката, ботуши с шпори, калпак с астраган, на който имаше златен лев (калпакът беше с отсечено дъно, а не с червено сукно на дъното - това е измислица). Изглеждаше като че ли беше роден за генерал: хубавец и представителен. Излезе той и извика гръмогласно: “Капитанът да слезе долу!” Давид Тодоров и поп Сава Катрафилов слязоха с капитана, изплашен, разтреперан. Той се подпря до стената. Ботйов му подаде едно писмо на френски, но той каза, че това се отнася за първия капитан на “Радецки” и че той е негов помощник. Тогава Ботйов взе писмото от ръцете на помощника и го подаде на капитана, когото също бяха докарали няколко въоръжени четници. Капитанът го прочете и като погледна парахода, пълен с войници, чрез преводача Давид Тодоров разбра, че не може да се противи. Машината и дюменът (кормилото)бяха заети от четници: поп Сава стоеше на капитанското мостче и даваше заповеди: “Полека, полека!” Параходът се спря насред Дунава. Тогава капитанът на “Радецки” каза на Ботйова: “Имам чест да се препоръчам - Дагоберт Енгелберт, капитан на парахода “Радецки”. “И аз имам чест да се препоръчам: Христо Ботйов, бивш публицист, сега български войвода”. Двамата капитани се разбраха и си подадоха ръка. Българският капитан даде заповед да бъдат освободени машината, дюменът и матросите, само касата да се запази, а първият капитан поръча на помощника си да се покачи на мястото си и да даде команда да се върви с пълна пара, за да се навакса загубеното време.

Войновски, откакто беше построил четниците, съобщи на Ботйов по войнишки, като козируваше, че всичко е наред. Тогава извадих знамето от бохчичката си и го предадох на Ботйова. Той остана възхитен от него. Капитанът даде заповед на машинистите да донесат един прът от ония, с които мереха водата, и с няколко гвоздеи да приковат на него знамето. Подадох знамето развято на Ботйова. Той извика Никола Куруто, подаде му знамето и му каза: “Предавам ти това знаме, целуни го и го дръж тъй, щото да умреш с него - и неприятелят да не може да го вземе от ръцете ти!” Това знаме действително беше величествено: приготвено беше от зелен копринен плат, със сърмени ресни и пискюли, и разярен лъв в средата, ушит от сърма и коприна, на другата му страна беше ушито: “Свобода или смърт”. Беше ушито у дома, от сестра ми - Петрана Обретенова и от комитетския работник Тодор Чунчулов, по занятие сърмаджия, през 1875 г., за Червеноводската чета и осветено беше от двама селски свещеници, поп Стоян и поп Кръстьо. Над него се бяха клели четниците в селската черква.”

След това Войновски казал на капитана, че иска да остави четата на българския бряг. Енглендер не се съгласил, поради което Давид Тодоров насочил револвера си към главата му и му казал: “Скоро решавайте! Ние пожертвахме нашия живот за своето отечество; имаме много хора да убиваме, един повече, един по-малко - не е в сметката ни!”.

Тогава капитанът отстъпил и насочил кораба към българския бряг. Когато носът му опрял до сушата, моряците прехвърлили една дъска, по която слезли четниците. После им хвърлили торбите с хляб, който носели от Бекет. После корабът се изтегли на заден ход и поел към Видин, а четниците колиничили и целунали родната земя.

Било 17 май 1876 г., понеделник, по стар стил, или 29 май с.г., по нов стил. По това време Априлското въстание в България е било вече изцяло потушено, а в Трети Врачански революционен окръг, където отивала четата, въобще не било избухнало…