СЕЛОТО
Една ранна сутрин реших да отида до село. Отдавна не бях си ходил. И нещо все ме теглеше натам. Коренът ли, или спомените? Не зная. В микробусчето се качиха само няколко пътника. След час пристигнах. По центъра на селото нямаше много хора. Отправих се към бащината къща. На пътя ме спря една старица, около 80-годишна. Изгледа ме някак странно от главата до петите и ме попита:
- Ти кой беше?
Обясних й.
- Аха… Значи си на Антон момчето! Ами баща ти и майка ти, живи ли са още?…
Разбрах, че женицата не е добре. Продължих по пътя. Гледам дворовете и къщите - занемарени. Тротоарите - обрасли с трева. Асфалтовият път толкова стеснен от бурени, че едва можеше да мине кола. Наближих къщата. Бяхме се разбрали със съседа да гледа двора и лозето, да се грижи за тях.
Стигнах къщата. Опитвах с разтреперани ръце да отключа пътната врата, хванала ръжда от времето. Преди години я боядисвах всяко лято. А сега, когато идвам като гост по веднъж в годината, я гледам олющена и грозна. Трудно я отворих. Нямаше я циментираната пътека в двора - покрита бе от избуялата трева. Дървената решетка на асмалъка - съборена. Заболя ме… Но пак хората са добри, щом не са я откраднали за огрев през зимата.
Почти всички къщи в махалата са празни и заключени, дворовете са обрасли с трева и сякаш заспали със своите далечни спомени. Други къщи са с по един-двама човека, все възрастни хора, прехвърлили седемдесетте. Някои от тях садяха по нещо, а други се препичаха на майското слънце и се радваха на пролетта. Люлякът в двора бе разцъфтял и сладкият му аромат се носеше наоколо и примамваше пчелите.
Дойде съседът, който се грижеше за селския ми имот. Разбрах, че му е направена сърдечна операция в София. Христо беше майсторът на селото. Всички идваха при него - мотика да им наклепе, врата да им направи или цяла дограма. И аз съм го търсил преди - и на мен е помагал.
Съседите ми бяха добри. Лятото, когато си идвахме, все се провикваха през оградата да подадат нещо - яйца, мляко, прясно сирене или топли мекици и баница. Дворът ни е голям, какво ли не отглеждахме: чубрица, тикви, краставици, домати, картофи, пипер, зеле, дини, пъпеши… А какво подредено лозе беше нашето! Подрязано, прекопано, напръскано с бордолезов разтвор. Синнало се като небето. Нямаше такова в селото. От пътя изглеждаше толкова красиво! Беряхме около един тон грозде. Виненото давахме в избите, а кехлибареното от асмалъка, отделяхме за нас. Окачвахме свесла на чамовите греди в къщата и имахме грозде чак до пролетта.
Някога моето родно село Алеково, Свищовско, изглеждаше като малко градче. Построиха хубави административни и търговски сгради - фасадите бяха облицовани с бял берковски мрамор, а площадът настлан с декоративни плочки. Нямаше неасфалтирана улица. Имахме Дом на културата с просторна библиотека, поща, здравна служба, кметство… В гимназията и в основното училище учеха около 800 деца. В Машинно-тракторната станция работеха над хиляда механизатори и комбайнери. Тя обслужваше и съседните села.
Спомените ми бяха като разпиляна старческа броеница и аз ги събирах през годините, които ни връхлитаха една след друга…
Останах сам. Разтворих прозорците и вратите на бащината къща, за да влезе слънцето. Загледах се в двата щъркела, които кацнаха в гнездото на отсрещната топола. Те се изправиха на грациозните си крака, допрели клюнове сякаш че се целуваха, известявайки за своето завръщане. Под стрехата пърхаха отлитащи и долитащи лястовички с кал в човчиците - кърпеха старите си гнезда и правеха нови. Замислих се за хората и птиците, за съзиданието и разрушението на света около нас. Исках да си обясня, защо не се радваме вече на слънцето, на звездните нощи, на неповторимото си съществуване в тоя - по думите на Андрей Платонов - прекрасен и гневен свят? Защо съжителстваме спокойно със злобата и омразата, с недоверчивостта и съмнението?
Дълго мълчах, слушайки гласа на изчезващото село.
