Недялко Чалъков

***

Богородице моя!
Моя майко добра!
Дай ми силата твоя
да прогоня страха!

Дай ми обич ти мила!
Дай ми вярна любов!
Дай ми твойта закрила
и пленителен зов!

Помогни ми отново!
Нека дъжд да вали.
Нека в моето слово
болка да отболи.

Да забравя тъгата.
Всичко бе и не бе.
Дай ми тайната свята
на самото небе!

***

Докосвам цялата вселена.
Внезапно мойта плът угасва.
Душата - птица наранена,
над нея скрита сила властва.

И пак дух тайнствен ме обзема,
с годините ли остарявам?
Какво от себе си ще взема -
две шепи от земя корава.

Дали това е вече краят,
една изгубена надежда,
че цял живот за рай мечтаех,
но той във ада ме отвежда.

***

Животът ми не беше тиха лира.
Полученото си платих прескъпо.
От доноси и сметки не разбирам.
Под коси селски дъждове съм къпан.

Не се оплаквам, преживявам всичко -
и радост, и тъга, и неуспехи.
И нося дълг, и орис нося лично,
наметнал поизносената дреха.

Хляба благославям свой насъщен,
и своя труд, и любовта голяма.
И тоз дом, във който се завръщам,
отново пак щастлив да видя мама.

***

Обичам тази люлякова пролет.
Възлюбих силно топлите лета.
И неведнъж на Господа се моля
по-дълго да остане есента.

Че слънцето като дете наднича
през златните и пурпурни листа
със тъжната усмивка на момиче
преди да му открие любовта.

***

На Иван Серафимов

Отива си от нас тъй тих денят
и уморен зад хребета заспива.
Тук птиците към залеза летят.
И залезите с нощите се сливат.

Отива си от нас тъй тих денят…
Остават само спомените живи.
И тишина мълчи над тоя свят,
в която тайно болката сме крили.

***

В зениците ми таен огън свети.
Пламти жарава,
пада пепелта.
Отиват си и идват стиховете,
като далечни знаци на кръвта.
И те разнасят звънкото й ехо
от Космоса до моя роден дом.
И стъпките ме водят надалеко,
там - дето се отива шепнешком,
там - дето думите са живи птици
и бранят вярно храбрата си чест…
Дали ще ги затворя във корици,
във тънка книжка,
като във кафез?
В крилата им пулсира свободата,
а над съня им пада дълъг вик.
Аз пазя от словата отпечатък.
И все по-трудно
пиша своя стих.

НЕСТИНАРСКИ ТАНЦ

Танцува боса млада нестинарка.
Танцува върху пламнала жарава.
Зяпачи гледаха я жадно в парка.
А танцът продължава, продължава…

Танцува боса млада нестинарка,
под звуците на тъпана танцува.
Звездите грееха в небето ярко,
а в нея буйната й кръв лудува.

Божествена бе тя, а и красива,
от дивата си страст обезумяла.
Танцува като бяла самодива,
на други свойто щастие раздала.

Танцува боса млада нестинарка.
Танцува върху пламнала жарава.
Зяпачи гледаха я жадно в парка.
А танцът продължава, продължава…

МЕЛНИК

Мелник, ти си истинска картина
под златистостръмните скали.
Бог е слязъл в твойто тъмно вино.
Виждам литнали над теб орли.

И усмивка топла на момиче,
птица, дето носи в луда гръд.
И река във каменно корито,
и звезди, примамващи на път.

Със тъга във пламнали зеници,
тук, под твойто облачно небе,
срещнах багри, фрески и шевици,
нещо скъпо в мене влязло бе.

Омагьосан още от звездите,
тайно се докосвам с вечността.
И докрай във нощите се скитам,
заслепен от твойта красота.

И недоповярвал на очите
Мелник, в твойто древно царство спрял,
продължавам дълго да се питам,
колко века в тебе съм живял…