Георги Майоров

Дълбоко в гънките ми се таи силната и чувствено ранимата поезия на Надя Попова. Затова я разлистих отново, за да я разкрия за всички.

За нея има хубави думи, но искам да изкажа не моите, а нейните, изписани в творбите й. За които Николай Хайтов би казал: едно е да ги срещнеш тук и там, друго е да ги видиш в книга, трето и четвърто е да ги осмислиш Точно това трето и четвърто е най-трудното. Не е като да цамбурнеш ведрото в кладенеца и да пиеш Ладина вода. Защото тя не точи кладенчова, в която и жабуняк танцува, а търси извора.

Надя Попова идва на ,,Смяна” с първата книга ,,Линия на живота”. (1981). В предговора Христо Радевски ни уверява, че началото е силно. Но е и ранима.

Поетесата ясно съзнава, че по онова време, за да имаш права линия в живота, трябва да се изкривиш. Иначе ,,песен трудно се изпява”. В дланта си има само ,,светъл град”, в който мислите й се пресичат като съдба. И не се поддава на изкривяване. Раздиращи, разтърсващи и усмиряващи чувства я водят към съкровена изповед като кървяща рана. За да изчисти ,,праха от всекидневието”, за да не затрупа извора на творческия дух.

Той още от детинството й не иска в ,,сияйни бездни” да лети с въртележката на живота сред неразбиращи я хора. А се случва и нейното стенание никой да не чува. Приятелства, предателства и обвинения, че мисълта изпреварва чувствата й. И ,,трябва да отпусна(е) техните юзди”. Но чувства ловят ли се, че да ги заюзди?! Тя не слуша това кривосъдие и, вместо отпускане, кара ,,юздата като струна да звъни!”.

Творческа натура, която добре съзнава своето място и правотата на житейската и творческата линия - нестандартната изява. Чувствата са брукнали, но още не се изливат пряко, ясно насочени, опират се и на иначе изказаното.

Уж има хоризонт, а в ,,Пред буря” е мрачно: ,,Небето ме притиска към земята. / Земята до полуда ме люлее…”. Усеща и търпи задушаването. Реалният социализъм вече не вярва само на думи. Станал е сянка, която следва и преследва свободната мисъл в ,,свят на полупризнания, / свят на полуизмама”. Всеки тъпче под себе си някого, преследва любовта. ,,И за ръцете сплетени / никъде няма спасение”. Все повече млади творци надават тревожни гласове.

Примерно Иван Есенски сякаш е пред настъпваща есен. Радослав Ранчин пък се усеща като ,,Ябълка на зимен клон”. Атанас Капралов е ,,ръкопис в чекмедже”. Дамян Францов е с ,,ампутиран кураж”. И други чакат на площадката за литературния космос.

Дори от висотата на т. нар. първата априлска вълна поети Евтим Евтимов пък в ретроспективна проекция оплаква случвалото се в миналото и сега в романа ,,За това ли беше всичко”, когато нищо не се променя към добро. А талантливата поетеса Надя Попова е ,,в началото на зимата” - скрито, подводно, снежно, ледовито:

Трептящото пространство между нас
замръзна. Думите останаха отдолу,
тъй както рибите остават под леда.

И тя, и всички ваятели на изкуствата, не можем да си отговорим защо се трудим, когато върхушката е глуха за страданията народни и нищо добро не сътворява за държавата.

Това не е ли крио-социална терапия - живеене в студ. Блясъкът на думите помръква. Само студът и на поетесата е ,,сребрист”. Скъпоценни перли на живота. Дори в прокламираната свобода е като затворник. Юздите са ,,окови” за нея. И само когато не заспи ,,звезда със хладни пръсти ме(я) докосва по челото”.

Социалното пространство е наситено с фалш. И в атомния век поетесата не позволява тревогата й да надмине критичната маса на сърцето, че да предизвика ,,ядрена” реакция. Издава само топли вопли.

Борба на асиметрията с узаконената симетрия, с правата линия в живота. А в дошлото вече лято се люлеят и ,,две малки незабравки в зениците” на нейното дете. И изборът е труден. ,,Атомният” разпад на любовта се превръща в мравуняк от страдание. Затова дълбоко търси човешката чистота:

Въжето скърца…
Но празно е ведрото на надеждата.

Вопли от ,,ниското, от мъката”. Над човека ,,се надвесват / лица неверни, чужди и случайни”. Градинарят бди и съвестно подрязва стърчащите над равната трева. Красотата е красива само когато е полезна.

Но съвестта на поезията не е дадена с нея да се бършат ,,сити устни”. Тя има свой живот ,,зад решетките на редовете”. В ,,доброволен плен” е. А ,,свободата - тя е вътре в мен”. Денонощен труд, докато ,,птица златна иззад решетките на редовете / някой ден ще излети”. Защото се уверява, че талантът е ,,само сол, подправка”.

Следващите години звездното небе потъмнява. Настъпва слепота от блазнещото слънце, което самостоятелно залязва. Любовни въздишки няма. Само драматичен сарказъм, който обявява родния рай за Ад. Затворена е страницата за ,,приспиване”. ,,Защото страшно е нататък”. Движи се ,,по ръба” на живота. Не се учи да превръща ,,плача в усмивка, / самотата в свобода”. Конят й ,,пасе из лунните ливади”. А тя в речните подмоли търси спотайващата се риба.

Това са нейните завоалирани търсения в звездните пространства на творчеството, което се намира в неизвестни глъбини. За да стигне до ,,Къща за събаряне” (1993) с драматизма в ,,Репортаж от мястото на събитието”. Народът се събужда от утопичната упойка, ,,светилата” са залезли, ,,системата” (тоталитарната) е отказала да работи, криза съвестта й гризе. Баладична е информацията, която бълват вестниците. И тя зарязва ,,лириката”.

Никак не ни учудва, че не само Надя Попова издава по една книга на четири-пет години (други и през повече). Съзнанието е задръстено от празната цедилка за хляба. Нови блеснали ездачи възсядат Пегас. Други се захващат да му чистят обора. А поетесата Попова едва ли не само информира за зрелището на открито.

Не иска да се включва в играта на ,,илюзионисти, въжеиграчи, зверове, укротители, клоуни”. С изпуснатите лъвове без грива. ,,Репортаж”, написан в най-разлюляното време на 1990-а година. Баладични и трагични чувства, които лесно не се укротяват. Всеки върви с празна пазарска чанта, но никой на никого не помага. Наоколо се виждат само ,,черупки, сламки, плява”.

Такава е съдбата не само на Надя Попова. Чистото съзнание трудно се преустройва. Творческата криза захапва най-много третата априлска вълна поети, проявила се през осемдесетте години на ХХ век. Тя оказва силно въздействие и върху предишните две вълни, задръстени в Каньона на културата.

И поезията на Надя се превръща в ,,прашка”. Замерва Голиат и ,,царе на животните”. Хапливо, но достойно. Безутешно и стоически. След озона е дошъл ,,дъх на сяра” от опожарените човешки мечти и съдби. С ,,много ангели-спасители”, спасили само своята некадърност. И за поетесата мракът е пълен.

Изпитва ,,страх от тъмното”, болка от рушенето, превърнало в руини отминалите тайни. Понася болезнено и безредието в човешките отношения. Живее в ,,свят на реални и на мними притежания”. Трудно намира разтуха в градината на радостта. За болката свидетели няма. Убийството е празник, празникът убива.

Превръща се в самарянка, но не може да спаси цяло опечалено Отечество. Живот сред ,,фанфари - и флейти тъжни, / паради - и ,,вечна слава”. С гръм е ударено ,,сетното”. И поезията трябва да внимава. Ясно е защо българската книга оредява. Изчаква ,,сезонната разпродажба” на съвест. Не може с чуждо дишане да се издават книги. (Други пък успяха.) Покъртителни истини, гологлави, незащитени. Животът й сякаш се превръща в ,,Сто години самота”. Събарят се кулите на Идеала. Дори не проумяваме това поетична драматургия ли е, или драма в поезията. Читателят определя.

Надя Попова болезнено преживява този социален драматизъм. И нито печели, нито губи. Освен равновесието си. В ,,Лични местоимения” Аз-ът не може да спечели, кара любимия да потъне ,,в подтекста”, щом го ,,накаже с любов поетеса”.

Защото ,,продава на части душата си”. И продължава на ,,черна дъска” да решава задачи, но не може от ,,десетичните дроби” да сглоби едно цяло.

Дори подсъзнанието не приема това. Свидетели сме как с два, или само с един стих в края на много стихотворения, като знак за преминаване господне, поетесата ни предупреждава да бъдем готови да посрещнем, не небесните, а човешките подли изненади.

Неочаквани ситуации, невнушавани образи. За да стигне до ,,Надписи, възгласи” и послеписи. Защото търговци заемат престолните ложи в храма на духа. Лирика неприличаща на никоя друга, освен на нея си. Внезапна образност кара предмети, вещи, природа да ни говорят изненадващо. Иска толкова много, че ,,де факто не иска/м/ нищо”.

Поетизира парадоксални състояния, абсурдна логика. Борба на противоположностите, ще кажем? Не! Тя е противоположност на познатото, на превъртяното през фабричния дарак. Нейната прежда не е камгарна ( мека, влакнеста). За своята поетична тъкан тя използва само строго пресукани нишки. Та на своя стан нощта е ясен ден, а денят е мрачна нощ.

Идват и ,,Безславни празници” (1996). Забранява на душата си ,,вътрешни монолози” и усмивка в тъгата. На своята линия в живота вече разрешава и забранявания й плод на творчеството, който не е предопределен за всеки. И забравя очите, които не я ,,забелязват”. Затваря Божието писание и сама сяда да пише свое. С безбожни стихотворения, защото и Господ е ,,луд по нея”.

Сътворява свое евангелие за пречистване на необхватната душа на живота. За да се види и нейното божествено провидение. Защото ,,бъбривците” имат властта, а ,,смъртта заключва вещите” уста на мъдреците, ,,щом някой думи изведе на паша”. Яростта си вади сякаш от ,,постчовешката ера”. Единствено поезията я изпълва пълноценно.

Раздираща болка, отчаяние и оптимизъм. Чувствата си проявява във ваната на душата, с надеждата да се появи най-ясният образ. Следва бръз ,,фиксаж”, за да го запази, и изрича: ,,Стига с хаоса в чувства и думи, в спалня и кухня!”. И оставя ,,след себе си всичко в безупречен ред”.

Голямата отговорност на твореца. Експериментира с другия живот в себе си, с намерения и думи. Все долива ,,скачените съдове”, но единият си ,,остава по-празен”. Не успява да изравни нивото на реалния живот с нивото на творчеството. Невъзможно е да постигне равновесие. Едната страна винаги остава ощетена. Световна загадка и аксиома - за да живее едната страна, другата следва да загине. Такъв сиамски близнак е самата поетеса. Умъртвяван и възраждан от проклетото битие.

И ,,сред виелици и безлюдие” в нея си остава огледалният образ. Дълбоки психологични изживявания, отиване до някъде и връщане, в търсене на светъл прозорец. Лирика в прозата и проза в поезията на деня, че всичко ,,прилича на любов, на сън и смърт”. Поезия с отворен край. Но вратата към нея се отваря само с нейния ,,специален секрет”. Нито приема, нито става дубликатна любов.

Съществува само с цялата истина. Защото: ,,За единствения, любимия, / исках въздух да съм - не задух.” За нея зависимостта от Бог и Реалност е непримирима.

И мечтата си остава Вавилонска кула, стремеж ,,към невъзможната любов”. С неочаквани решения, с неочаквано избликнали нестандартни стихове. От нищото, към нещото. Израз на самата й същност. На ,,вътрешното” й зрение.

А не може да си отговори: ,,Не е ли той моят, / чуждият живот?”. Не! Тя не живее чужд живот. Не възприема чуждата логика и до днес. Не подписва чужди мисли, чувства, наслоения.

С благородна топлота възприема и пресъздава многообразието от звънтящия скреж на ,,севера” до южната прегръдка на топящото се в притома ранимо и силно сърце. Стоицизъм, но не напразен. Достигнал свой връх в словесното майсторство.