Георги Талев

РАЗМИШЛЕНИЯ В НЕОБИЧАЙНО ВРЕМЕ

Нощта скова рекичката във лед,
последните звезди студът избута.
Завръщам се през снежното поле
от дълъг път във побеляла утрин.
Снегът отдавна всичко е навял,
като из улей дни и нощи текъл:
тук някога сред ниви съм вървял,
сега не виждам никаква пътека.
Навярно минал е човек и тук -
и как ли плахо е вървял самичък,
дори преминал е и някой друг,
но късен вятър е засипал всичко.
Печална бяла шир край мен мълчи
и само влак потраква надалеко…

А случва се - и подир век личи
прокараната с много труд пътека.

1956 г. с. Цалапица

СЛЕД ПОРОЯ

Какъв проливен дъжда вали навън,
а току-що приключи януари…
И аз съм жив: дали не е то сън?
Кога ли върху мен ще се стовари
безмилостната лапа на смъртта?
Съмнения ме глождят непрестанно:
ще доживея ли докрай нощта?
Дали пък не е още много рано
да късам връзките с тоя свят?
Вали, вали дъждът навън, не спира -
и долу, на отсрещния площад,
потоците в море от гняв събира.
Опрял чело във мътното стъкло
и свил до болка изтънели устни,
жадувам кон, препаска и седло
и пътища, в които да препускам.
Ах, знайте: лесно няма да се дам,
какво че се оттече младостта ми?
Защото след пороя мътен - знам
пречистения свод най-силно мами.

***

Да, закъснях. А бях поел навреме,
но неочаквано сред пътя спрях,
оставил недовършени поеми
стихотворни ръкописи в прах…

Уплаших ли се? Може да е вярно -
не издържах на бързия летеж:
спираловидно всичко се повтаря,
а кой объркан път да избереш?

И тази болка си остана в мене -
дотолкова, доколкото следях
напиращите всеки ден промени…
Докато “истината” не разбрах:

да се шуми!… Вибрациите шумни
да заглушават всеки нежен звън,
та омагьосани от силни думи,
да минем дните си като насън…

Аз зная, трябва и попътен вятър,
та всичко да изглежда като филм,
ала освен хвърчене в небесата,
и… по земята трябва да вървим.

***

Всичко се върти!
Като на кино:
стълбове, дървета и жита…
Може би съм прекалил със вино
или ме подвежда
паметта?
Всичко се върти:
комини,
скели
и звезди
и релси, и стени…
Черните души изгарят в бели,
после белите -
във светлини.
Всичко се върти:
закони,
догми,
светли и пречистени сърца…
Първите и вторите се гонят -
и превръщат третите в слънца.
Всичко се върти!
Прелива в старо…
После - в ново…
И се разпилей.
Ти си пак пиян бе, Георги Талев!

… А пък аз съм просто Галилей.

***

Ти сега се раждаш и пристъпяш,
или не - във моя малък свят
набелязваш се, подобно пъпка,
от която ще се пръсне цвят…
Като ад над мен
надвисваш
денем,
нощем се разтварящ
като рай:
все още - неистински родена
все още - неистинска докрай.
Но се раждаш!
Раждаш се приливна,
виждам как света ще пометеш:
по това, че вече си щастлива
в тоя страшно луд водовъртеж.
И, притиснат денем от земята,
нощем от звездите обкръжен,
всеки миг аз като пеленгатор
те ловя във въздуха край мен.

… Като книга
и като икона
в сънищата цветни те чета…

Някой ден с най-тежката корона
ще те коронясам
пред света.

***

Ти бе неизкласила жълта ръж,
полегнала по всичките посоки:
спокойна като след наивен дъжд,
като след буря -
властна и широка.
И кой с какво ли да те увлече,
щом ти самата мъчно се увличаш:
сред тихите момиченца - момче,
сред лудите хлапачета - момиче.
И аз навлязох в тебе -
като в ръж.
Не зная дали станах ти спасител,
но като странни тръпки изведнъж
една след друга
хукваха вълните.

И днес се питаш - беше ли добре?
Боеше се,
че малко си живяла…

А аз се радвах, че като море
готова си на всички девет бала.

СПАСЕНИЕ

В часа, когато лудо ще изригне
в душата ми горещ вулканен прах,
в минутата, когато ще се вдигне
на мойта лава викащият грях,
в мига, когато ще заври земята
от болката на труса разгневен…

Опитай да достигнеш моя кратер -
и вярвай ми: Помпей ще е спасен.

***

Към тебе тръгнах аз,
към мене - ти,
в небитието легна цяла вечност.
Задъхано превърнах те във стих,
без който трудно се живее вече.

Сънувам те
в безкрайно дълги дни,
във нощите те виждам
все край мене…
Как тъй се справи
с другите жени,
задъхано превърна ме във пленник?

Не си отивай -
днес или след ден,
макар че
/виждам, нищо не е вечно/
ти колкото по-близко си до мен,
все по-далече си от мене вече.

ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ

Балсам ли сте! Или пък - ураган?
Които идват си тръгват с мене:
родили не един божествен блян
с мечтата винаги да са блажени.
Блажени ще сте!
…В старини
ще разделите тежки дни и леки
със най-красивите в света жени,
които ще тъгуват с нас навеки.
А аз оставам сам на тоя свят
с непоносимо тъжните си мисли,
че все така ще бъда непознат,
а дни и нощи в самота ви писах.
По всички кътчета съм ви посял,
на колко хора тайно ви раздадох:
самият аз ни сладости разбрал
и ни фиести на открита радост.

Със вас като звезда ще изгоря,
по вас ще крея дълго и незримо:

щастлив, че мога да ви сътворя,
нещастен, че не мога да ви имам.

***

Художникът извайва се от цвят
върху платна, чудати и красиви -
и в даден миг напуска тоя свят,
но те, за щастие, остават живи.

Певецът претворява своя вик
в признание или дори във слава -
и също си отива в някой миг,
но идва ден, в който оживява.

Така се случва с мъдрия резбар,
с поета, с архитекта, със артиста:
и не е важно - млад или пък стар -
дали докрай е минал свойта писта.

Достатъчно е свойта луда кръв
във нещо до микрон да е заложил,
щом сам си науми, че е такъв -
спокоен ще е: всичко е възможно.

Годините превръщат се във век,
а вековете след това във вечност:
през много ветри земният Човек
ще бъде мост към времето далечно.

***

…Градихме с тебе нашата любов,
измъчена - опазвахме я дълго:
тя крепнеше от всеки следващ бой,
дордето в оня миг не ни излъга…

Отиде си - без сълзи, без слова,
живяла като паметник велика…

И страшното е, че подир това
не може да я притежава… никой.

***

Разкривам се в неясни ребуси,
но все кракът ми е в пъртината.
Та аз отдавна нося в себе си
тринайсти месец на годината!

ЗА ДА ЗНАЕМ, ЧЕ ИМАМЕ ПЪТ

Райна княгиня не доушива докрай знамето на
априлци: успява да нанесе само думите “Свобода или…”

Оставете по нещо за утре,
не довършвайте свойте дела:
нека падне безсилна на скута
дърводелската остра пила.
Нека сивият лъч на браздата
скъса в тъмното своя конец,
нека сняг подрани и цветята
да достигнат до своя венец,
нека острият край на детайла
да остане за втория щрих,
нека бъде за ден поне тайна
нероденият тази нощ стих,
нека клонът черешов да върже
вместо плод пеперуди от кълн,
нека първата ласка да свърши
само жажда по Божия хълм…
Нека спираме в пътя нарочно,
за да знаем, че чака ни… път!

Както Райна княгиня започна:
“Свобода или…”
(Нямаше “смърт”!).