ГЕОРГИ ТАЛЕВ ИЛИ ПЪТЯТ, КОЙТО ЗНАЕ, ЧЕ ГО ЧАКА ПЪТ
16 .01. 2017 - 11 години от кончината на поета
С повод или без повод, не можем да си позволим да не си спомняме за поетите -класици на нашето съвремие, особено когато са от величината на Георгиталевото присъствие в битието на езика. И ако не го правим ние, ще го направят другите след нас, но не ние ще сме допринесли с нещо за това.
Защото едно е сигурно. Гошо Талев няма да бъде забравен. Така както неговият живот - “кръговрат от грях, възвисяване и жажда” - все търсеше тринадесетия месец в календара на земно-небесните си дни, така и той, като любимото си число 13, все ще се завръща, защото след 12-я час следва 13-я, който се явява първи. Такъв е неписаният закон в творчеството. 13, обаче осенява малцина. Затова неносещите неговата вибрация са го обявили за фаталистично.
В орбитата на това кръговратно и невидимо измерение Гошо Талев беше воден най-много от Любовта. Тази, която все гоним и почти никога не стигаме, защото е непритежаема. Тази, която “тръгва не от Изток, а от Запад”, от безвремието и пак се връща в него. Която носи и корените на земята и крилете на небето в така нареченото Дърво на Живота. Която си остава най-нежната, но все пак “стихия, дори когато е на колене”.
В тази “позната и непозната бездна” Гошо потъваше смело и всецяло, защото това го оживотворяваше. Оставяше се с доверие всекидневно в нейната стремяща се и страхуваща се от близостта прегръдка.
Тичаше заедно с този забързан, безпътен, събиращ началото с края “ураган-балсам”. Защото вярваше, че именно неговата мъдрост е сътворила и заложила “до микрон лудата си кръв” в “небитието-живот”, положило своята вечност в скутите на Любовта.
Затова нямаше как да не последва нейния задъхан, като на нежния вятър-южняк, вик, който го мамеше с блясъка на своя “слънчев листопад”, с “огъня си от звезди”, със своята “болка сърцееда”, оживяваща, но и погасваща живота.
Затова не можеше да не се възхити на нейната изящност, подобна на “незрима пъпчица от вишня”, на клон черешов, който, вместо плод, завързва “пеперуди от кълн”.
Затова не можеше да не следва нейния “път, който знае, че го чака път”. Който спира, за да продължи. В който ласката се отлага, за да има нова жажда. В който “нямането на нищо означава, че всичкото все още предстои”. Там някъде, ако ще и да е никъде. И тогава, когато…
Защото това е начинът Пътят да продължи…
И в небитието-живот да легне цялата Вечност…
