(нов вариант)

Панчо Недев

Живяло някога в голямото Персийско царство едно малко момче, наречено Али. Сираче било, с тежка житейска съдба. Без баща и майка, без братче и сестриче, без дом и покрив над главата си. Майката починала два дни след раждането, бащата бил съсечен от разбойници пред изплашения поглед на петгодишния си син. За пет рупии- повече той никога не е имал в джоба си! След трагедията, чичо му Касим, единствения близък човек, търговец на добитък, поискал да го вземе в своите пътешествия по далечни земи и градове, но момчето отказало с думите: „Благодаря ти, чичо, но не искам да ти бъда петото муле в кервана, тук ми е на мене ориста и късмета!”
Раснал и пораснал Али с мъката, бедността и омразата към лошите хора. Бил дружелюбен и състрадателен, трудолюбив и ученолюбив. Изучил се на писмо и четмо при селския имам, а няколко професии - при най-прочутите майстори във вилаета - дърводелци, железари, грънчари… От припечеленото с тежък труд помагал на болни и бедни селяни, на свои акрани, които учели в далечния град; по време на бедствия организирал хората по-бързо да се съвземат от трагедията. Затова цялото село го поздравявало с дълбок поклон, като старейшина.
И така, ден подир ден, година след година, Али печелел уважението, любовта и доверието на хората. Затова може би всички в селото започнали да го наричат Али Буба - Али Бащата, макар че бил все още самотен и далеч от бащинска възраст. Но той не живял дълго с тази прикачена към името му дума! Около трийсетгодишната си възраст за втори път бил преименуван от по-висшата съдба. По-точно от един странстваш, прочут духовник, учител-гуру, който още в първата си беседа с момъка-левент открил неговото духовно богатство: че бил надживял своята възраст, дребните неща и радости в живота, че имал заложби да стане по-възвишен и приближен към техния Бог на доброто. И на всеослушание пред селските старейшини и първенци, казал: „Аз ви призовавам от името на боговете, да приемете този младеж с божествената му човеколюбива доброта и благочестивите му помисли и познания, като мой ученик, за вечни времена! Нека да пребъде името му не като Али Буба, баща на селото, а на по-високата чест и почит за подобни люде, посветени на доброто в нашия живот! Тук и сега, аз го благославям с името Али Баба! С белега за отличие „баба”, който може би знаете, в един от нашите планински говори означава не само „баща”, „родственик”, „близък”, а и „добродушен”, „мъдър”, „хитър”, „народен” човек, „предводител”…”

И още нещо важно му казал гуруто в този паметен за него ден: „Само родното място лекува дълбоките рани, тук ще намериш ти своето щастие и своето съкровище. Не се изкушавай по далечните и трудни пътища на печалбата! Защото тя може да носи радост за окото и стомаха, но винаги ти взема нещо от ума и душата, сине мой!”
В следващите години предсказанията на мъдреца започнали да се сбъдват едно след друго. С още по-голямо усърдие Али Баба се отдал на своето народополезно дело: да помага на бедните и болните; да учи на вяра колебаещите се, да организира групи за помощ при бедствия и за отпор на разбойническите набези.
Минали още години, минавало му и времето за женитба. Цял отбор селски красавици потъвали в дълбините на сините му очи, топели се от усмивката му, въздишали замечтани от една само негова дума, но той още не се решавал на свещената стъпка към задомяването. Макар че в ума и сърцето си имал вече своя избраница - най-красивата, най-работната, най-желаната от селските ергени мома. Но тъй като всичко припечелвано от основния му грънчарски занаят отивало за помощи и дарения, решил най-после да направи нещо и за себе си, за сватбата, за бъдещото си семейство.
Главил се за дървар и въглищар при свои познати, преселил се в тяхната колиба в гората и за няколко месеца започнал с тях да дели постелята и живия кръг покрай огъня, сухия залък и студената водица от близкото поточе. Денем повалял дебелите дърва с тежката брадва, а вечер дежурел пред дървените пирамиди, под които горял денонощно огъня, който превръщал дърветата във въглища за ютии, мангали, железни скари…
Една звездна привечер, когато мракът с едри крачки настъпвал в гората, както си седял за отмора на голям камък, недалеч от лагера на въглищарите, Али Баба чул далечен тропот, а после и тихи, човешки гласове. Разбойниците! Знаели за тяхното пребиваване по тия места, два пъти въглищарите с оръжие отблъсвали нападението им, знаели и за многобройните им кървави оргии по селата. Трепнало неспокойното сърце на Али Баба. Но не от страх, а от спомена за жестокото убийство на баща му пред сламената им колиба, която после подпалили; забило лудо сърцето му от насъбралата се омраза и сила за мъст. Преброил през клоните на дървото, където се скрил, четиридесет силуета на конници, които един след друг преминали през горската полянка, осветена от лунната светлина. Проследил колоната, която спряла в подножието на една голяма скала и зачакал с притаен дъх. Конете се скупчили покрай едно дебело дърво, конниците пристъпили в три реда към скалата и там главатарят им като вдигнал ятагана си за внимание, викнал високо:
- Сезам, отвори се!
Тогава той видял чудото!
Една правоъгълна част от скалата помръднала, заскърцала и открила голяма врата. Двамина от разбойниците останали да пазят конете, а останалите потънали през вратата в мрака под скалата. Не минало много време и всички излезли с по един голям, завързан тежък чувал. Метнали се набързо на конете, поели един след друг по старата си горска пътечка, последен останал главатарят. Чул как извикал „Сезам, затвори се!”, тежката врата се затворила и той поел в тръст, за да догони групата…
Смаяният от видяното Али Баба изчакал да мине час и половина, слязъл от дървото, потиснал страха си, но дал преднина на куража и любопитството и с тихи стъпки приближил до скалата и тихо казал:
- Сезам, отвори се!
Но скалата не помръднала. Сетил се тогава, че гласът на разбойника бил по силен и заповеднически и отново казал на по-висок тон:
- Сезам, отвори се!
Този път вратата послушно се отворила и той прекрачил вълшебния праг. В първите мигове останал в плен на непрогледния мрак, но лека-полека разширените му зеници започнали да проглеждат. И да откриват в ширина и дължина огромната пещера - скривалището на разбойниците, където трупали окървавената си плячка. Един светъл лунен сноп от процеп на каменния таван осветявал голям кръг. Приближил се и тихо ахнал от почуда! В тази осветена част от пещерата той видял няколко купа жълтици, а покрай тях и камари златни съдове, златни накити и бижута, които сякаш излъчвали своя светлина и за миг заслепили погледа му. А колко ли злато и други съкровища криела пещерата в своите тъмни ниши и ъгли? Но нямало време за умуване, защото трябвало бързо да се измъкне от пещерата. И все пак една упорита мисъл си проправила път, за да се наложи над останалите и да оформи сърцевината на целия му план: „Това злато е придобито от разбойниците с кръв и с кръвта им трябва да се върне… но на кого!? На злите паши и бирници, на господарите и другите по-малки разбойници, които безмилостно ограбват народа ли?… Не, не на тях!”
Тръгнал обратно към вратата, но като се сетил неочаквано за няколко болни деца в селото, които бавно съхнели от глад и липса на лекарства, върнал се, напълнил джобовете си с жълтици, взел и един златен гердан за изгората си и напуснал пещерата. Но вместо към лагера на въглищарите, поел забързан към селото. И още тогава, в тоя среднощен преход, Али Баба оформил до най-малките подробности своя план за действие: как да ликвидира разбойниците и какво да прави с тяхното съкровище от пещерата.
За няколко дни като търсач на по-добра глина за своето грънчарско колело, Али Баба с любимото си магаре обходил всички села в околността. Събрал двадесетина юнаци-акрани, посветил ги в тайната, заклел ги над два кръстосани ножа и, според древния обичай, с по няколко капки кръв, всички те станали побратими. После цял ден умували над всяка подробност на предстоящата акция. Те били не по малко вдъхновени за мъст от Али Баба, тъй като всички вече са страдали от разбойническата банда. И когато оръжието на отмъщението било изковано, закупено, откраднато или придобито по някакъв друг начин, дошъл и часът на действието. В една тъмна нощ, побратимите, нарочили се като търсещи работа при въглищарите, поели към пещерата на разбойниците откъм всички посоки на планината. Когато стигнали до високата скала, Али Баба застанал пред групата, извикал високо „Сезам, отвори се!” и тежката каменна врата бавно се отворила. Юначната дружина се втурнала към входа, настанила се мълчаливо по всички кътчета на огромната пещера и търпеливо зачакала с оръжията между коленете си.

Разбойниците се появили с обичайния си шум и тропот чак на третия ден. Влезли в пещерата с празните си чували, но само един успял да излезе без чувала си, окървавен, с отсечена наполовина ръка. Качил се с мъка на коня си и изчезнал в тъмнината…
Какво е станало в пещерата в оная нощ - никой никога не узнал. Разнесла се само щастливата въздишка на хората като полъх на вятъра, като тайнствен слух, че разбойниците сами се изклали в пещерата след като не се разбрали как да поделят кървавата си плячка.
Разнесла се и друга, противоречива, любопитна новина за събитието. Някакъв брадат, еднорък и куц конник, който обикалял кръчмите в околните села разправял, че той бил свидетел как прилепите в пещерата в оная нощ се превърнали… в дракони. И със своите мечове, копия и брадви изклали всичките, 39 разбойника. Само той се спасил от клането… Разказвал си човекът историята като латерна, за подхвърлени грошове, чаша вино или за щипка тютюн, но никой не му вярвал, защото за всички слушатели той бил заклет пияница, безделник и доста „мръднал с ума си”.
Но както винаги се случва, след няколко години и противоречивите слухове за станалото в пещерата на 40-те разбойници затихнали, слели се с вечността…
Останала само легендата за добрия, умния, смелия човеколюбив Али Баба, закрилникът на бедния народ. И кратката добавка към легендата за съдбата на верните му до гроб побратими. След кървавото събитие в пещерата, когато и властите се заели през пръсти да питат и разпитват, кой може да е бил посветен в тайната, „въглищарите” един по един изчезнали от своите домове. За да се появят след време като търговци на платове и храни, като учители, имами и кадии по всички краища на империята. По заръката и примера на своя незабравим Али Баба и те като него, до края на живота си, раздавали на бедни, болни и ученолюбиви деца по една златна жълтица. Два пъти в годината по време на големите религиозни празници.

* * *
(Бележка на автора: В нощта, когато завърших окончателно текста, сънувах кошмар. Някакво митнично чудовище, наподобяващо едноокия Циклоп или едноръкия Цербер, влезе в стаята ми и започна да ме обстрелва с гневни въпроси. Стреснах се, но бързо се окопитих, тъй като очаквах и в реалната действителност да ми се случи нещо подобно. Но не му останах длъжен! Върнах му трите най-важни въпроса с кратки, също толкова ядовити отговори:
- „Как си посмял,човече, да редактираш и обезобразяваш един шедьовър от световната литература!? Това е кощунство, шарлатанство…”
- Моля ви се! Човек ли сте, дух ли сте, без обиди! А хилядите автори по света, които сътворяват нови шедьоври по познати литературни произведения, картини, филми и легенди? По пиесите на Шекспир, например! Или т.н. „кавър версии” на многовековна песенна класика?…
- „Но вие така безотговорно сте елиминирали целия антураж, сринали сте скелета на приказката! Жената и сина Ибрахим на Али Баба, жената на брат му Касим, обущаря Мустафа, на робинята Маргиана, която…”
- Ето, точно заради нея се заех с този вариант, който от много години, обмислям! Исках да видя Али Баба, този любим литературен образ от нашето детство, като по-голям герой, като център и двигател на събитията, да подсиля биографията и човешките му добродетели, за да бъде достойно противопоставен на робинята Маргиана, която фактически извършва убийствата на разбойниците, ползвайки се някак наготово от обстоятелствата.
- „Но вие разбирате ли, че това е провал за вас, литературен автогол!? Никой няма да ви разбере експеримента, първо децата ще ви охулят, защото знаят наизуст тая вълшебна приказка и…”
- Надявам се да ме разберат. Защото вярвам в мъдростта на древните пророци: „Всичко тече, всичко се променя”. В това число и детската мисъл към повече критичност, аналитичност и творческо отношение към любимите образи от вълшебните приказки, когато искат да ги виждат повече в действие и героични постъпки…)