ПРИ РИБАРИТЕ
Из улиците стари, криви, тесни
вървя и стигам често до стена.
Дървета няма, няма птичи песни,
деца не виждам, тегне тишина.
От моста стар - Риалто - недалече
в подземната рибарница се спрях,
на дървената пейка тая вечер
с рибарите на обща маса бях.
С тях ядох дребна риба пресолена
и черен хляб, и рязан качамак.
И мъркаше на масата пред мене
голям венециански котарак.
Загледах се в коравите ръце,
що от зори веслата са държали.
Не се усмихна никое лице.
От векове до днеска все така ли
живеят тука простите рибари
във слънчева Венеция сред мрак,
след ден на труд в подземни изби стари,
с покорен поглед, потъмнял и благ?
Рибарят е рибар навред в света.
Без слънце той живял е и тогава…
О, как изгря над толкоз нищета,
Венеция, лазурната ти слава?
В мен потъмняха блясъците ярки
и багрите на чудните творци,
и слънчевия блясък на Сан Марко,
и златото на старите дворци.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 11, 18.01.1939 г.
