Ирена Панкева

НЕНАПИСАНА БАЛАДА

На Виолета Воева

Черен креп е небето - Фаетон се спомина!
Никнат сенки неясни и нощта се разлиства,
но над Черни връх зрее цяла звездна градина
и завързва Калисто златозърни мъниста.
Друг Парнас - Витоша е тук обител на музи,
на табуни пегаси, долетели на паша,
дето Струма, попила капки кръв от Медуза,
плъзва сребърни змии към егейската чаша.
Чакат музите, чакат в планината от злато
не митични герои от мистична Елада -
чакат него, поета, вдъхновен от Ерато,
тази нощ да напише най-добрата балада:
как се раждат пегаси от въртопите в Струма,
бели музи ги яхат из усоите стръмни…
Но поетът нехае, не написва ни дума,
а Калисто се гмурва във реката и съмва!

НА СЕБЕ СИ

Кой ли дявол ти внуши
слабостта да се страхуваш?
Господ ти е дал уши
не да слушаш, а да чуваш!

Стискай зъби, не плачи!
Много лесно се обиждаш!
Господ ти е дал очи
не да плачеш, а да виждаш!

Вдигаш немощно ръце
и на нищо не приличаш?
Господ ти е дал сърце
за обичане - обичай!

СКИТОСНИКЪТ ВЯТЪР

Скитосникът вятър, внезапен и силен,
край моя прозорец припряно минава.
Омайва ме с китка от еньовско биле,
веднъж да ме лъхне - магията става!
На лятото в най-нетърпимата жега -
в самотния час на съня ми тревожен,
как искам да бъда и муза за него,
и пристан единствен в света невъзможен!
Но скитника как да затвориш във клетка?
На вятър не можеш да сложиш окови!
По някаква негова, ветрена сметка
той ту си отива, ту идва отново:
окършва кашпите на моя прозорец,
изсвирва си морза, подръпва пердето и,
докато смогна съвсем да отворя,
той вече отлита нанейде, където…