Анжела Димчева

Послеслов към „Хляб с вкус на шоколад”, Издателско ателие АБ”, 2016.

Преди близо 30 години всепризнатият майстор на късия разказ у нас Дончо Цончев изнася в Софийския университет седем лекции за тънкостите на белетристичния процес. По-късно ги издава в книгата си „За майсторството на разказвача”, където той прецизно и откровено споделя своя опит, колебанията и трудностите при реализирането на всяка творческа хрумка, за да стане тя запомнящ се словесен къс.

От този наистина професионален трактат могат да се извлекат голямо количество практични съвети към пишещите, но две изречения правят особено впечатление: „Не мога да ви науча как се пишат хубави къси разкази, ако вие сами не носите у себе си онова, което ги пише… Всяка теория е някаква рамка, някаква несвобода, някакъв предупреждаващ призрак около теб и в самия теб” (1).

Читателят в ХХІ век е доста разглезен - не само от киното и телевизията, но преди всичко от рекламната инвазия и социалните мрежи, където на власт са късите форми, фрагментарността.

Читателят (зрителят) търси само „хапче” информация. Никой консуматор на изкуство не задържа повече от две-три минути погледа си върху картина или текст.

Ахилесовата пета на Словото е в неговата неспособност да противодейства на модерните компютърно генерирани продукти: клипове, банери, трейлъри, ефектни 3D и 4D изображения, дигитална анимация, натрапчиви медийни приложения…

Те са концентрати с провокативен дизайн, с рекламно-еротичен контекст и директни внушения, превземащи пазара на комуникативните и естетически потребности. Така писателската обективизация - разказваческа или поетическа - става излишна…

И въпреки това българските писатели не се отказват от своята страст: поезията, късия разказ, есето, повестта, дори романа. Годишно у нас излизат над 1000 книги на български автори. Борбата за читателското внимание е все по-ожесточена.

Това стимулира и търсенето на оригиналност в поднасянето на текста - възникват нови поджанрове, романът и разказът не разчитат само на фабулния конструкт. Все повече наративът се превръща в стилов експеримент, който не пледира за достоверност.

В подобно вътрелитературно напрежение (по определението на Никола Георгиев) се разполагат и творбите на Благой Ранов в новия му сборник „Хляб с вкус на шоколад”.

Той ни предлага една книга-колаж, започваща с миниатюри (есеистично-импресионистични, на моменти и кратко фабулни) и завършваща с различни като тип разкази. А по средата е вмъкнат един позабравен в нашата литература жанр - епифанията. Може би читателят ще се запита защо му е било необходимо на автора да фокусира вниманието ни към този поетически жанр.
Epiphany идва от гръцки език и означава „явяване”: Иисус Христос явява Себе Си пред света.

В православния календар този празник е познат като Богоявление. Но всъщност пренасянето му и обличането му в поетическа дреха възниква много по-късно и е своеобразно представяне пред Бога или словесно обръщение към Него. В преливането на божественото прозрение и човешката греховност се възсъздава онази всеповтаряща се и непостижима всъщност епифания на интровертното, най-съкровеното, което лирическият „аз” прошепва с най-мощните вибрации на тялото и духа си.

Благой Ранов интуитивно е подредил в спираловиден полет своите епифании - „Обезболяващо” е уж примирението, но отвращаващото примирение; „Човече” е огледален оксиморон на десетте Божи заповеди, които в новия век са шестнадесет; „Колесницата” препуска в притчов алегоричен стил - уж римска, но всъщност - днешна, българска; „Чудо невиждано и нечувано” взривява съвестите на продажните политици, на мутрите-кръвопийци, срещу които би се борил един днешен Левски; и накрая Благой Ранов увенчава спиралата на собственото си явяване с „Мразен живот”: „…Мразя, когато видя моя учител да рови в кофите за боклук. Мразя да се погледна в огледалото, защото оттам ме гледа един човек, непригоден за бързия живот. Навярно омразата ме кара да оцелявам!”

Тази книга се е раждала дълго, затова е така разнолика, тя покорява читателя с някаква непреводима на днешен език митичност, но очевидно е възникнала от една фолклорна и етно-национална митологичност, която е вградена генетично у автора.

Белетристичният почерк клони към поетичност, насищайки всяка словесна клетка с тропи, които по принцип са характерни за поезията: тук не просто има метафорично зрение; особено миниатюрите в началото на книгата изобилстват от алегории, паралелизъм, хиперболи, елипси и инверсии (така присъщи на народното ни творчество), оксиморони и конотации - сякаш авторът не иска да ни разказва, а да ни посвети в тайнописа на душата си.

Ето една щрихирана картина, сякаш видяна от Салвадор Дали: „Спира на площада пътят, на десет посоки раздробен. Сиротна лампа с невидим полъх лее тенекиена светлина. Изкормени пейки неестествено стърчат. Някога полудели от любовен шепот и сподавен стон.”

Особено характерно за Благой Ранов - като стил на писане - бих определила пристрастието му към „аз”-формата, подчинена до голяма степен на емпиризма като философско направление. При него изключително важна се явява рефлексията от първичния сблъсък с природата, хората, животните.

Емоциите на героите припокриват автентично техните възприятия - на мига, взривоопасно, хиперболизирано, драматично… Но все така красиво! Рисунъкът е едновременно плътен и призрачен, иска ни се да грабнем боите и да последваме автора: „Виртуално”, „Залязва нощта”, „Вълчи дни”, „Бисерните сълзи на нощта”, „Есенни ята”, „Живи храмове”.

Това важи и за миниатюрите - тип импресии, и за сюжетните миниатюри, в които структурообразуващ елемент е случката, видението, диалогът - почти винаги завършващи с поанта, присъща за модерната поезия.

Ранов има афинитет към документалния фрагмент, вплетен органично в дълбоко българската атмосфера на Кюстендилския край, откъдето неговото въображение се захранва с легенди, притчи, фолклорен аромат и исторически колорит при изображението.

Тук читателят ще бъде очарован от притчите за Майстора: миниатюрите „Жътвите на Владимир Димитров-Майстора” и „Съборджията”, както и разказа „Ухание на цъфнала ябълкова клонка”.

Без да разказва обстоятелствено, писателят извежда само няколко детайла от поведението, жестовете, гласа и привичките на Майстора, но въпреки това образът му израства жив, неподправен, в типична за него социална среда - един образ-синтез, сплав от очакването на околните и авторовия щрих - такъв, какъвто го носи на крилата си легендата…

Задължително трябва да се спомене и ироничният нюанс в част от миниатюрите, както и няколко разказа, издържани по каноните на фейлетонния жанр - пародиен сюжет, хумористични образи, ситуационен смях и диалектно-иронична лексика на героите.

Тези характеристики присъстват заедно или поотделно в разказите „Проклятието на котките”, „Крава на плажа или невероятните морски приключения на Перунко Дождевски”, „Като шапка по мярка”. Въобще това е една весела книга, ако изключим дълбоко носталгичните миниатюри, посветени на запустялото българско село, или пантеистично-любовните картини в кратките импресии, на които Благой Ранов е майстор.

Неговото всепроникващо писателско око долавя невероятни звуци, багри, движения и състояния на множество обекти, които талантливо се превръщат в субекти на неговото повествование: тук са черешовото и ябълковото дърво, борът и джанката, семейството авлиги, червеите и мравките, лунният сърп, тръните, паячето, косът, славеят, лозницата, ментата и естествено - слънцето! Есенно, зимно, пролетно, августовско - ту земно, ту човешко, ту призрачно…

Защото самодивите, караконджулите, феите и таласъмите са царете на нощта, оформящи онзи приказен пласт в междуредията на случващото се, към който определено Благой Ранов е пристрастен.

Читателят е поразен от богатството на лилаво-сребърните нощни платна - „небе с безброй трепкащи минзухари”, „вълци-единаци на сребърния хълм медитират”, „козелът-призрак изведнъж се стапя в ухото на глухата нощ”…

Често уж природното описание прераства в емоционална изповед, в която определено се води диалог с любимата жена - един ненатрапчив поклон пред недостижимата красота, пред разговора през времето, в който участва цялата природа: „Луната, самотница и изкусителка несмутена, зорко пъпли по нащърбения небосвод и брои несретниците, взрели се в лъскавата й одежда. Усещам пулса й, който неравноделно тупти и в мен. Нощта е потайна като неразгадана жена! До обяд - една, след обяд - друга. През нощта моя!” („Неразгаданият шепот на нощта”).

Чрез тази книга в българската иконография се добавят нови страдалчески образи на жената, нови гримаси на социалните превратности: майката, която все някога ще дочака да чуе любимото „мамо” („Есенни картини”), последният жив старец в българско село („Последен поклон”) и просекинята на демокрацията, която някога е била богаташка дъщеря („Лист, обрулен в нощта”).

Може би скоро след като читателят затвори прочетената вече книга, от съзнанието му ще изчезнат сюжетите, но две неща ще останат запечатани завинаги: ароматът на топъл хляб („Хляб с вкус на шоколад”) и виденията на отлитащите самодиви („Самодивски танец”) - защото „не всеки може да види самодивско хоро, трябва да е праведен!”

И ако някой се пита каква е тази книга и защо заглавието е „Хляб с вкус на шоколад”, ще му отговорим с думите на Умберто Еко: „След като светът е създаден, идват думите и те ще бъдат такива, каквито този свят със случващото се в него изисква.” (2)

А Благой Ранов добавя: „Думите не цъфтят красиво, като белите нежни цветове на маргаритката, ако с нежност не си ги отгледал, ако от всяко слово-цвят нектара не си изпил, ако…

От всяко слово никне любов, ако такава си посадил!”

Февруари 2016 г.

——————————

1. Цончев, Дончо. „За майсторството на разказвача”, изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1989, с. 77.
2. Еко, Умберто. „За литературата”, ИК „Бард”, София, 2014, с. 257.