ВОЙВОДА
ВОЙВОДА
Ти си кървава стряха, моя тъмна гора,
мойте братя са млади хайдути,
твойта топла земя - скъпи майчини скути
и нощта - потъмняла сестра.
В съня си нощес мойта смърт ли видях,
моя бедна печална родино?
Но защо да скърбя? - Дойдох тук да загина
и смъртта ще посрещна без страх.
Черни птици летят, лиха орис вещаят,
носи вражите викове вятъра,
ах, целувай, войводо, целуни и земята
и покорно да чакаме края.
Да погледнем земята и просторите сини
и със песни да влезнем във боя;
старо гробище пусто, пусто тъмно усое,
моя бедна печална родино!
——————————
в. „Комедия”, бр. 83, 28 май 1926 г.
ЛЯТО
Аз ида да живея като син
на влажните гори и на ливадите,
където пеят жълтите оси
и сините метличини се радват.
Да ме опива бистрата роса,
спокойно заблестяла по тревите
и като горд и млад елен в леса
и тъмните долини да се скитам.
Безгрижно да замръквам и да спя,
загубен в откосите миризливи,
или да гледам тихите поля,
звездите и пожънатите ниви.
И дните - бял керван, да се редят
и да изпращат своя поздрав весел,
където дивите цветя растат
и вятърът весден люлей отвеса.
А позлати ли старата гора
на ледна есен вечерта последна,
да кажа лека нощ на черната земя
и тъй да свърши мойта повест бедна.
ДУША
Премине ли в полята вечерта -
в градините ми бледен цвят се рони,
и бели птици слизат на ята
и спират над замислените клони.
Раздадох много обич на света
и всеки храст и камък ми са скъпи,
и всеки храст и камък на света
на обичта ми в ручея се къпе.
Аз чакам нощите на пролетта,
но помня мъдрия есенен вятър,
полюшнатите утринни жита
и пладнята на огненото лято.
И мойте мисли никога не спят,
защото под небесните простори
душата ми е дом на кръстопът
и всичките прозорци са разтворени.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 6, кн. 1-2, 1927 г.
