ПИСМО
ПИСМО
Стои на масата ми писано със молив
едно писмо, в което се окайвам,
че съм нерад, сломен и много болен.
това писмо прочитам вече осем нощи
и в скромен плик несмело го поставям,
за да го пратя вкъщи с първа поща.
Не знам - уви - защо зарана с друга мисъл
пристъпвам бледен в пътя и признавам,
че всичко там, което съм написал -
за бедната квартира с дъсчен покрив,
за грижата, за мойто прежно здраве,
заключено между стените мокри -
не бива никога да стигне пред очите
на майка ми, на моя пастрок Павел;
не бива никога да го прочитат.
И туй писмо расте със дни, седмици
и все така на масата остава
без дата, без думи, без страници.
СПЛИН
Лозата златни пазви пак разгърна
и пъстропола в синура пристъпи,
но ти не ще протегнеш бели шъпи,
ти няма да откъснеш нито зърно.
Къпините по валога жълтеят,
кликлиците излитат наплашени,
а нечий глас звучи, кънти у мене: -
защо си тъй посърнал ти без нея?
Ръцете ми - безтрепетни и морни
към тъмните ресници се протягат,
за да избършат капналата влага
след много скръб и горест непритворна.
——————————
сп. „Провинция”, г. 1, кн. 2, 1930
