Мина Карагьозова

Телефонът звънеше настойчиво. Съжалих задето не го изключих за през нощта. Но имах стари и болни родители и не смеех да направя това. Бавно идвах на себе си. Включих нощната лампа. Звънеше, не се отказваше. Е, с тиха въздишка вдигнах слушалката. Стенният часовник показваше два през нощта. Мислено се помолих това да не е майка ми и нищо лошо да не се е случило с тях.
Вдигнах слушалката. Гласът звучеше познато, но не можех да се сетя кой е това. Беше Надя, нашата бивша съседка, която сега живееше в друг град. Отначало нищо не разбрах. Толкова абсурдно беше това, което тя ми казваше. Трябваше да съобщи на съквартиранта на сина си в САЩ, че баща му е умрял внезапно.
- Ами, добре… Моите съболезнования. Съобщете му. Не виждам как бих могла да помогна…- малко раздразнено, но и с облекчение казах аз.
- Можеш, Роси, можеш. Решихме да му съобщим внимателно. Не разчитаме на сина си. Той е млад, невъздържан, емоционален… Ще му го изтърси направо като едното нищо. А момчето е много чувствително. Добре го познавам, кръщелник ми е.
- Е, какво сте намислили?
- Ще помолим наше познато американско семейство да му каже.
- Пак не разбирам какво да направя аз.
- Роси, не се сърди. Увлякохме се. Там сега е девет часа сутринта. И не съобразихме, че в България е нощ.
- Не се сърдя. Дайте ми телефона на американското семейство, аз ще им обясня ситуацията.
- Не, те не те познават и е неизвестно как ще реагират.
- Но, Надя, нито ти, нито мъжът ти знаете английски. Какво ще направите?
- Ти сега ще ми продиктуваш една английска фраза. Аз ще я запиша с български букви. И ще я изрепетирам.
- Но, нали разбираш, че такова нещо не се казва с една фраза… Ами ако попитат нещо, ако поискат уточнения?
- Роси, ще повтарям тази фраза като папагал. Така решихме.
- Добре, каква е фразата.
- “Бащата на Николай е мъртъв. Съобщете му това по деликатен начин.
“Николайс фадър из дед. Тел хим дис ин а деликът уей.”
Надя записваше прословутата ключова фраза и от очите й течаха сълзи. Не схващаше колко трагично и идиотско е всичко, което се случва. И слава Богу. Колкото и идиотски, това все пак беше план за справяне с положението. И те се утешаваха, че все пак правят нещо. Когато нищо повече не можеше да се направи. Когато мъртвецът беше прибран в хладилна камера, за да чака пристигането на сина си. Когато изпадналата в шок майка и вдовица гледаше с неподвижен и празен поглед в пространството. И не можеше да прави нищо…
Легнах отново и не можех да заспя…Чудех се дали наистина съм помогнала с нещо и какво ще стане по-нататък.
След няколко дни попитах Надя какво е станало. Човекът вече бил погребан. Деликатното и чувствително момче, синът му, беше обяснил, че не може да си дойде за погребението, защото статутът му бил такъв, че ако се върне в България, повече няма да може да замине за САЩ. Обяснил, че за баща му не може да се направи нищо повече, а мечтата му да остане в Америка е неговият живот.
След още няколко дни по централните новини на известна телевизия показаха снимката на жена, която бяха намерили обесена в жилището й. Телефонът отново рязко иззвъня и ме стресна.
- Роси, гледаш ли телевизия?
- Да, какво има?
- Самоубийцата е майката на моя кръщелник в Америка.
- Съжалявам, Надя. Истински съжалявам. Но, сега вече твърдо знам, че на сина й няма смисъл нищо да се съобщава по деликатен начин. Нека просто погледа новините. По сателита. А сега, моля да ме оставите на мира.
- Но, това е такава болка.
- Болката е част от живота. Съжалявам. Съжалявам и за момчето. За него американската мечта излезе прекалено скъпа.

Но, ако Бог беше разпилял българите по света и беше позволил да бъде ограбена тяхната родина, какво можеше да направи един учител по английски, за да предотврати плановете на Бога? Какво???