Красимира Кацарска

Чудесно е, когато сред многото предлагани „книжки за деца” човек се срещне с нещо наистина добро и интригуващо. Моята среща с пиесите за деца „Пъстроцветна въртележка” на Димитър Никленов е повод за едно радостно изживяване след вглеждането в разнородните герои от днешния и от утрешния ден - разнолики, вярно щрихирани, с изградени характери и с мисия, която ги прави личности.

Зад тъжното лице на делника ни наднича любопитството на търсещия все още малък човек, който иска да научи повече за големия свят. Сигурно неслучайно още в отключващата пиеса „Бодилът” драматургът започва с една от емблематичните фигури - на Бездомника, когото срещаме твърде често по улиците на големия град. И не само там. А до него застава неизменната Чистачка, която е изградена като типичен характер.

Не е лесно за твореца да намери най-специфичното за тези двама живи герои, които общуват - без да се докоснат техните светове (поне в началото). Може би малкият зрител няма да разбере голямата метафора, скрита в думите на Бездомника, отправени към алчната Чистачка: „Земята не може да си поеме въздух от толкова много изкуствени и естествени боклуци…”

И авторът недвусмислено поставя големите въпроси за взаимопомощта или егоизма; за грижата за природата и за бъдещето; за грешките и за мястото на всеки човек в света. Много поетично Бодилът говори за земята и за грешките на хората, а Бялото трънче - за необходимостта всеки да види с какво може да помогне за оцеляването на общия ни дом - Земята.

Като послание към вечността звучат думите на Бездомника: „Ако хората се грижеха за природата, щеше да има по-малко злини на земята… Мързелът и нехайството пречат на хората да пазят живата природа… Всичко се постига с труд и с истински приятели.”

По този начин се създава една поучителна история с малко, но добре подбрани действащи лица. Всеки един от героите има своя философия за живота (включително и Найлоновата торбичка) и я следва, без да я налага на останалите. Намерени са характерни гледни точки, от които се тръгва към конфликтите и тяхното преодоляване.

Хора и растения (билки) си подават ръка и учат на взаимопомощ. Диалогът е динамичен и целенасочен, винаги поучителен. И въпреки че хората са от „дъното” на обществото, притежават ценности, които заслужава да бъдат открити и коментирани. Децата могат да погледнат вече от друг зрителен ъгъл към тези, които досега са отминавали, без да ги забелязват дори.

За вечната борба между Доброто и Злото, между наивността и добронамереността и техните носители говори „Герой без опашка”. С чувство за хумор са изградени ситуациите, в които влизат хора и животни. Всеки герой има мисия. Шегите и обратите в общуването забавляват детската публика. В действителност драматургът залага на нещо много по-важно - той изгражда един макетен образ на историята на света, в който трябва да се внимава дали думите и делата не се разминават.

Актьорът Радан и актрисата Пея като умели кукловоди въвеждат действащите лица в пиесата, за да чуем мъдрите думи на котката Урсула за преходността на славата и уважението. Козлето като антипод на Паяка, Пеперудата; Черният облак и Бялото облаче водят зрителя към разобличаването на Мишката самохвалка. И накрая урокът идва от симетрично избраната композиция - връщането към играта, която също поучава.

Важно е да се чуят думите на Козлето: „Приятелството победи!” Те водят и към емоционалното внушение на Пея: „Децата заслужават по-добър свят, с по-добри герои.” И тези герои може да изглеждат измислени, но всъщност са част от големия живот, в който е нужна борба в името на доброто и справедливостта.

Никак не е случаен изборът на драматурга на трето място в книгата да се предложи „Приказка за светофара”. В нея зрителят с конкретни примери ще стигне до големите истини за самохвалството и взаимопомощта, за верните приятели и за необходимостта от общуване, за „най-ценното и най-прекрасното нещо на света”, към което се стреми Чайката.

Тук се срещат като в мозайка и търсят местата си като в пъзел всички герои, които трябва да поправят причиненото на Светофара зло от Папагала Знам. Голямото куче Бафот и Малкото куче Алай, Котенцето Бона и Чайката се срещат край Светофара, за да се научи от най-малките зрители Правилникът за движение с конкретни примери, понесени занимателно и интригуващо.

Чайката е тази, която трябва да бъде обучавана, но в действителност всеки от участниците има своята гледна точка. Непоклатима и твърде позната е днес логиката на Папагала: „Преди да искаш, трябва да дадеш. И преди да дадеш, трябва да знаеш с кого си имаш работа. Та аз съм папагалът Знам. Сега кажи.” - обръща се той към Чайката. Котето пита: „А какво ще ми дадеш?”, преди да помогне на изпадналата в безпътица птица.

Друга е гледната точка на Бафай: „За да обсъждаме нещо, трябва да сме сигурни. А за да сме сигурни - мисля, че трябва да го проследим.” А в края на пиесата, когато вече всеки е казал мнението си, Чайката е тази, която не само научава правилника, но и става близка с намерените приятели. Показателни са нейните думи: „Най-после разбрах кое е най-ценното на света! Да имаш верни приятели. Ето - това е. А най-прекрасното… най-прекрасното е… родният дом. Там те чакат мама и татко…”

И поправеният вече Светофар обобщава: „Аз ще бъда винаги на своя пост, ще светя с новите си очи - зелено, жълто, червено. Така ще упътвам хората и ще ги предпазвам от катастрофи.” За малките зрители остава посланието за другарството и взаимопомощта, за търсенето на своя посока и за откриването на приятели, на които може да разчита в моментите на затруднение.

Към съвсем друг свят отвежда мисълта на зрителите драматургът в „Отвличане в Космоса”. По-възрастните си спомнят с какъв интерес са чели „Ян Бибиян на Луната” на Елин Пелин. Сега времената са други. Децата отдавна са прекрачили границите на времето със съвременната техника.

Затова истински се вълнуват от телепортация и вълшебства, от среща с Извънземни и с момчешки лудории, които понякога могат да завършат и не както желаят участниците в поредната опасна игра. Тони и Камен само на пръв поглед са обикновени момчета, които обичат да се забъркват в неприятности на някое тайно за възрастните място.

Но ако не е сблъсъкът с планетяните, на които дават имена - Викинг и Самос - те не биха открили и собствените си стремежи. Всъщност тази пиеса е за приятелството, за родителската отговорност, за обичта към децата, за стремежа на човека да надникне отвъд видимото. Тук си подават ръка реалността и фантастиката (далече от хорър-литературата). Интересът на зрителите се поддържа постоянно чрез диалога, много близък до вътрешния монолог на всяка мислеща личност.

Поднесени са спиращи дъха ситуации, в които трябва да победи доброто. А това може да стане, когато неочаквано се роди приятелството между представителите на различни цивилизации със сходни цели и стремежи. Но накрая - след срещата и с Железните птици - децата съвсем откровено си признават, че има какво още да научават от този ден нататък.

Мъдро и напълно актуално звучат думите на чичо Алексей - Шефа на училищната обсерватория: „Е, така е… Ние, по-големите, сме живели повече и знаем повече от вас - децата. Дали наистина в необятния Космос съществуват извънземни цивилизации, дали могат да ни бъдат приятели?” А децата отново мечтаят за игра, без която никой не е пораснал.

Дори бих добавила, че днес тази тема звучи още по-актуално, понеже кръгозорът на мислещия човек непрекъснато се разширява и иска да надникне отвъд познатото, за да достигне до необозримия Космос с неговите многовековни тайни. На това разчита и драматургът Димитър Никленов, който дава простор на въображението. Убедена съм, че детската аудитория не само е удовлетворена от срещата с неговите герои, но и започва да мисли по-различно за света, който я заобикаля.

Като че ли в „Рошльото и Кончето” животът е показан в неговото най-голямо многообразие. Тук творецът дава възможност да се прояви натрупаният през годините опит, подхранван всекидневно от действителността. Действащите лица - независимо от това дали са хора (Разказвач, Момчето, Бръснарят), животни (Кончето, Бръмбарът, Птичката) или предмети (Камиончето, Въртележката) - разказват своята поучителна история за свободата (която никога не е абсолютна) и за приятелството (което се проверява в трудните моменти на изпитание).

Човек трябва да си дава сметка за грешките, които допуска спрямо другите. На преден план е изведена идеята за необходимостта всеки да се съобразява с околните, да носи отговорност и да се променя. Всеки един от малките зрители може да се огледа в героите и да види своите по-малки и по-големи пропуски и да се опита да надмогне егоистичните си решения.

Хубаво е, че Димитър Никленов събира като в калейдоскоп хора и животни, предмети и зрители, за да им даде възможност да се слеят със сцената, в която оживяват познати житейски ситуации. И няма как да не им допадне решението на Рошльото да се поправи, когато се огледа в кривото огледало на досегашните си пакости. А това е първата крачка към сближаването с другите и към намирането на верни приятели.

Заключителната пиеса „Шуши” на драматурга Димитър Никленов като че ли прегръща отново темата от първата пиеса за природата като създателка на живота. И тук приятелството и взаимопомощта доминират. Творецът отвежда зрителите в света на чудесното, където като че ли всичко е възможно. Само че децата сами се учат да побеждават капризите и грешките си.

И Пазачът на парка, и Момчето Тото, и Освежителката на цветя се докосват до Акациевото дръвче и Бялото цвете, до Мравката и природата, за да чуят гласчето на Шуши, готова да опознае и покори този свят с любопитството си. Много поучителни са предупредителните думи на Акациевото дръвче: „Когато тръгнеш по дългия път, ти ще срещнеш безброй дребни и големи животни. Ниски и високи хора. Пази се! Някой от тях може да те стъпче!”

Тук има и една голяма метафора за света, в който всъщност нищо не е сигурно. Опасностите дебнат отвсякъде и трудно могат да се разпознаят добрите и лошите уроци, добрите и лошите пътища, добрите и лошите срещи. Много често зад усмивките се крият злорадство и злонамереност.

А човек никога не е готов да понесе предателството. Затова е хубаво да има едно наум като Шуши, която споделя с Мравката, че преследва своята мечта: „Моята мечта е да видя всичко отблизо, да се запозная, да имам приятели…” И научава уроците на живота чрез срещите с Мравката, с Бялото цветче и с пакостливото Момче Тото. А накрая Освежителката на цветя има основание да обобщи: „Природата е изпълнена с много вълшебства, стига да знаем как да се грижим за нея!” Пък Пазачът на парка допълва: „И да я пазим!” Така зрителите разбират, че всичко зависи от човека, от неговото голямо и отзивчиво сърце.

Прекрасни са песните в тази пиеса, написани от Палмира Никленова. Те дообогатяват вътрешното пространство на творбата и показват необходимостта от поезия в живота. А и детската аудитория обича да приглася на римувания ритмичен текст, който дава нов хоризонт на търсенията на публиката.

Книгата на Димитър Никленов „Пъстроцветна въртележка” в никакъв случай не е само за деца. Пиесите носят дълбоки послания за днешния и за утрешния ден на човечеството. Тук си дават среща големи, глобални проблеми и теми, към които не бива да се отнасяме лекомислено. Сборникът е доказателство, че за децата се пише наистина като за възрастни, само че по-добре.

Точно това е направил и авторът на „Пъстроцветна въртележка”. Дано бъдат много неговите зрители, които има какво да научат и за себе си на всяко представление.