Атанас Янев

АЛЕКО НА БУЛЕВАРД „ВИТОША”

Слънцето едва догаряше и се готвеше да залезе. Идваше нощта. Един облак, пропуснал през себе си последните слънчеви лъчи, беше образувал формата на роза. Множеството крачеше по булевард „Витоша” без цел и без посока. В далечината пройдоха псуваше поскъпналите билети за градския транспорт. От близкото кафене се чуваха вечерните новини, пуснати на една огромна плазма.

В тях се говореше само за някакви си простреляни очи - но това бе нормално в държавата на слепците. Сценарист късаше снимка в телевизионно студио.

В този миг Алеко се спря пред паметника си и се взря в него. Той бе направен по-дребен, отколкото всъщност е. Но това бе нормално. Тук дребнавостта беше на почит, а стърченето - не.

Докато се взираше в това произведение на изкуството, от един близък бар изскочи млад и огромен господин, който се запъти към Алеко. Той бе известен по заведенията на целия булевард, защото всеки ден от няколко години насам пиеше традиционното си следработно питие в тях. Сменяшe ги в определен ред и всички вече го познаваха.

Никой обаче не знаеше с какво се занимава. Но се носеха слухове, че бил търговец на розово масло, който разпространявал стоката си по цяла Европа. Също така участвал активно в организирането на избори за народни представители, издавал революционен вестник и членувал в най-различни конспиративни организации.

След като се приближи до Алеко, младият господин изведнъж извади пистолет и го простреля с няколко куршума. След което побягна в неизвестна посока.

Хората наоколо изпаднаха в шок и направиха същото. Един мъж, решил да остане на място и запазил относително хладнокръвие, се приближи към простреляния и хвана китката му с надеждата да усети пулс. Алеко все още беше жив. Мъжът извика веднага линейка.

- Как се казвате? - попитаха го от „Бърза помощ”.
- Иваница Граматиков - отговори той. - Моля ви, побързайте, човекът умира, много е зле.

Отрядите за бързо реагиране в сферата на родното ни здравеопазване пристигнаха след едва двадесетминутно забавяне. Но вече беше късно - Алеко бе мъртъв.

На следващия ден всичко си беше същото. Само нощта все още беше далече. Един облак, пропуснал през себе си кехлибарените слънчеви лъчи, беше образувал формата на роза. Недалече от местопрестъплението пройдоха псуваше поскъпналите билети за градския транспорт.

Сценарист късаше снимка в телевизионно студио. От близкото кафене се чуваха обедните новини, пуснати на една огромна плазма. В тях се говореше само за някакви си простреляни очи - но това бе нормално в държавата на слепците.

Нищо обаче не бе казано за смъртта на Алеко.

ВСИЧКО

Беше необикновен есенен ден. Може би необикновен със своята обикновеност. Листата се сбогуваха с клоните и отлитаха към безкрая, а слънцето се криеше зад смръщените облаци. Времето бе обхванато от една особена меланхолия, от едно странно и мъртвешко спокойствие.

В парка нямаше почти никого, освен двама влюбени и няколко младежи, които въртяха една бира близо до някакъв паметник. Именно в този момент Н. се приближи до една пейка и седна. Напълно сам.

Отново го бяха налегнали тежките размишления - за какво ли не. Но най-ужасното нещо беше, че усещаше как всичко около него е празно. Дори и онова, което той самият доскоро изпълваше със смисъл - животът му бе пълен с празнота.

Хората не бяха свикнали с културата на личната отговорност, следователно не знаеха какво е да си виновен за нещо. Но обичаха да обвиняват, а все по трудно ставаше за Н. да живее в общество, пълно с прокурори и обвинителни актове.

Тесните специалисти в тесния смисъл на думата продължаваха да побеждават широкия мироглед и неограниченото познание. Вглъбени в свои или чужди амбиции, хората се опитваха да се самоубедят, че правят нещо смислено, но на лицата им бе изписано разочарованието от безсмислието.

Те се опитваха да победят живота, но се страхуваха от пораженията. Не знаеха, че само онзи, който е изпитвал страх би могъл да познае смелостта. Или го знаеха, но им бе по-удобно да не го показват.

Те не искаха да бъдат самотни, да поговорят със себе си, да чуят собствените си мисли. Не искаха, защото се страхуваха от себе си, страхувайки се по този начин от живота. Не искаха, защото не можеха да вземат решение да бъдат, да отстояват мислите и чувствата си…

За такива неща си мислеше Н., стоящ сам на пейката. Внезапно към него се приближи един стар господин. Беше клошар. Старецът каза:

- Здравей, млади момко! Много замислен изглеждаш. Можеш ли да ми услужиш с малко пари, да си взема един хляб?

Н. се замисли, понякога го дразнеха тези хора, но сега реши да помогне на стария човек. Даде му пари и каза:

- И да не вземеш сега да ги изхарчиш за пиене, купи си храна!

Старецът го изгледа с усмивка на лице и отново проговори:

- Обещавам, храна ще си взема. А ти се спри с тези мисли и запомни, че простотата е най-великото нещо на тоя свят!

След тези думи човекът се отдалечи. Н. бе останал като втрещен. Простотата на нещата! Да, нейното постигане бе всъщност най-сложното нещо. Но тя бе разковничето на всичко останало - Н. не знаеше защо, но вече беше сигурен в това.

Замисли се за щастието. Нямаше как да го намериш, без да си минал през страданието преди това - той знаеше, че това е клише, но също така знаеше, че е истина.

Просто неговата младост бе остаряла преждевременно. Н. бе наясно, че не е трудно да бъдеш щастлив, трудно е да не бъдеш нещастен. И бе наясно, че са глупави онези, които търсят щастието извън себе си. Изведнъж мислите му организираха своя хаос.

Тогава той си припомни кой е и за какво се бори. И разбра, че има себе си. А това означаваше, че има всичко.