МОЯТА ЕСЕН
ЕСЕНТА
Обичам есента…До болка бях обсебен…
Облегнат бях на раменете й разкошни.
На ласките и стъпките ми с гребена
на път косите й не сресах, а разроших.
Отива си любимата, но не каквато беше.
В ръцете ми остави шарена забрадка,
в очите ми - кръга на птици безутешни,
в сърцето ми - тъга горчива с много сладко.
Но ще я чакам догодина да се върне -
да се целунем и да се прегърнем.
МИЛОСТИВО
Само крачка до зимата има и само
в тесен прозорец денят се побира.
А сред нас есента е с разголено рамо
и възбог във полите й вятърът свири.
Ще затрупа ли зимата танца прощален
на цветя и треви и на птици гърлата…
Не разбира ли тя колко кратък и малък
е животът, а още вгорчава душата му.
Милостиво по пътя към зимата газя.
Есента май умира във нейните пазви.
КУРАЖ
Личи си - есента кураж ми дава.
Не падай духом, казва, с мене остани.
Целувам раменете й за здраве
и пия тежко вино от горчиви дни.
Горчивото е есенна наслада,
нектарът от кръвта й, пълен с небеса.
Избра ме тя, додето беше млада,
макар че вече за раздяла се гласях.
Сега - какво… Мълчим. Но грях и сълзи няма.
И ще държим ръцете си до края двамата…
ЖИВОТЪТ
Не е последната ми есен и не е
на дните ми прозорецът затворен.
Не ме преследват нощем дивите коне.
На покрива ми кукумявка не говори.
Животът ми е есенен, но и нащрек
дали цветя поливам и сънувам пролет.
Държи ме за ръка като добър човек,
когото съм обичал от душа, дотолкова…
Не зная само есента у мен дали
ще бди, додето зимата ме заболи.
ДЕКЕМВРИ
Той дълго с времето ще си играе -
ту дъжд, ту сняг ще пръска той срещу ни.
Лукав ще бъде… Милостив… Потаен.
Дори сегиз-тогиз ще ни целуне
Кому целувка къса не се нрави…
На бедния и гладния му стига…
За него тя е и живот, и здраве…
И песен от върха на чучулига.
Какво ни трябва в тоя зимен климат?
Две капки слънце само в нас да има.
ЗИМАТА
Нека идва зимата - да ни прихлупи
в хралупата си, пълна с виелици и мрак.
Дълго да зъзне на нивята в купола,
но да им постила щедро пазвите със сняг.
Нека да й кажа да цени човека
и да мисли за живота и за хляба му,
песен да му слага на софрата…Нека
да го надари с любов, а не да го ограби.
Тъжно е на зимата лицето…И опасно…
Но душата й събира планина от ласки.
2016
Отива си годината с бастун в ръката,
нарамила накуп любов и смърт без ред.
Отива си, превита от тъга, горката,
тук-там оставила по капчица късмет.
Докрай не смогна тя със радост да напълни
живота ни…Дори сама го изтощи.
Отне му небеса и ги посече с мълнии.
Почерни с много мъка майки и бащи…
Отива си…И в утрешните дни се вглежда…
И сипва в тях по няколко зрънца надежда…
ХИТРИНО
Далече съм от Хитрино, далече…
Но болката се спусна и у мене.
Видях смъртта… И мъка ме повлече.
Сърцето ми в молитвата си стене.
Не беше болка. Само смърт не беше.
Чудовище от огнен ад… Прокоба…
На Хитрино животът ли бе грешен
или нощта му го срази от злоба…
И виж от дните му какво остана…
Къщя на пепел… Помрачени хора…
Посърнало небе… Дълбока рана…
Не пеят птици… Глух и ням просторът.
Това е село - откъс от България.
Гнездо на пътища отблизо и далече.
Душата му - една безсънна гара.
И ще остане мъката й вечна.
Но питам аз: защо сме още сити
на горест и тъга… И докога ли
все някой ще ни хвърля прах в очите,
а не събуди времето заспало…
ПОСЛЕДЕН МЕСЕЦ
Не му завиждам, нито се гордея някак,
че доживях дотука и му хванах края.
На него му е писано да хлътне в мрака,
на мен - да нося дълго слънцето на рамо.
Отива си декември… Дъх последен… Зима…
Преди да каже сбогом, сяда на трапеза.
Товарът му е тежък… За последно кима
и вместо да ми се усмихне, той се плези.
Навярно ще се върне догодина,
но аз тогава горд ще го подмина.
