Недялко Чалъков

Сега, когато прехвърлям писмата, стигам и до Коледа в Швейцария. През есента на 1990 година от Женева ми се обади по телефона жена, българка. Случайно се срещнала с мой приятел, който й дал адреса ми. Тя търсела връзка с България за бизнес в областта на културата. Той гарантирал за мен. Ставаше въпрос да организирам две групи: едната на фолклорния състав от Средното музикално училище в родопското село Широка лъка, а другата - на известния танцов ансамбъл „Победа” във Велико Търново.
След многобройни писма, телефаксове и телефони, най-накрая изяснихме всички обстоятелства, свързани с договорните отношения и пътуването.
От Музикалното училище бяха включени 14 изпълнители, в това число и две млади учителки. Аз бях упълномощен за ръководител от швейцарска страна. Тези деца са невероятни музиканти, певци и танцьори. Затова заедно с ансамбъл „Победа” бяха поканени за концерти в Швейцария.
Великотърновският ансамбъл, с художествен ръководител Иван Донков, бе известен с десетките си награди у нас и в чужбина. Класиран бе на първо място в международните фестивали в Ница, Ла Специя и Генуа, Краков, Димасол, Сегед, Мишколц…
С Донков се познавах отдавна. Той прие предложението ми с голямо удоволствие. И всяка вечер репетираше на сцената с изпълнителите за тържествените концерти в Женева.
Няколко седмици бях в София, за да подготвя документите в посолствата на Швейцария и Италия, през която на връщане трябваше да премине транзитно автобусът с 38-те танцьори на ансамбъл „Победа”.
Сблъсках се с много трудности, докато осигуря визите и задграничните паспорти на представителните състави. Стотици хора чакаха пред двете посолства.
Времето напредваше. Притеснявах се за много неща. Дойде дълго очакваният ден. Автобусът с танцовия ансамбъл потегли през Югословия за Швейцария.
Децата от Широка лъка ме чакаха на летището в София, за да ги придружа до Женева. Пристигнах навреме. Запознахме се и им раздадох билетите. Качихме се в самолета.
Огромната метална птица набра голяма скорост, отдели се плавно от пистата и полетя нагоре към облаците в небето. Отначало не смеех да погледна надолу, защото ме обземаше страх. Бях пътувал само веднъж със самолет - „АН 24″ от летището в Горна Оряховица до София.
„Бойнг 737″ летеше към Цюрих. Стюардесите ни сервираха питиета и закуски. Предупреждаваха пътниците да не си свалят коланите. До мен седеше млад англичанин. Наблюдавах под око всяко негово движение - слагане на коланите, самообслужване от предлаганите неща на пъргавите стюардеси. Повечето от пасажерите бяха млади хора, които явно много пъти са летели със самолети и нямаха моите странни мисли и притеснения. Чуваха се весели гласове, смях. Бяха веселяци. Пиеха уиски и се закачаха с хубавите стюардеси.
Свикнах с полета и бегло поглеждах надолу във въздушната пропаст, където селищата изглеждаха като малки точици. Не усетих как прелетяхме толкова бързо до Цюрих. И когато се приземихме видях едно голямо летище, самолети и много пътници. Всеки тичаше в някаква посока към авиолиниите. Предстоеше ни нов полет, но преди това минахме на проверка за оръжие и наркотици. За децата това беше безпроблемно. Те се отправиха към сектора, от където трябваше да излети самолетът за Женева.
Аз останах последен. Когато се придвижих към апарата, той започна да пищи. Момичето, което проверяваше пътниците, взе да опипва дрехите ми. Нищо не откри. Минах отново. Пак същото писукане. То ме гледаше недоумяващо. Отдели ме настрана и с жестове ми показваше, че трябва да се съблека гол. Разкопчах панталона си. Наблюдаваше ме внимателно. Изведнъж ми даде знак да спра. Видя голямата желязна катарама на колана и разбра причината за сигнала на апарата. Извини ми се. Казах й: „Оревоар!” и хукнах към сектора, където с притеснение ме чакаха децата. Съобщиха пътниците да се качват в самолета за Женева.
Стюардесите веднага разбраха, че сме от България. Чували от новините, че българите умирали от глад. Сервираха ни двойни закуски, като леко се усмихваха и елегантно ги поднасяха. Наближихме Женева. Децата изненадаха всички пасажери като запяха народната песен за Дельо хайдутин. Изпълнението бе неповторимо и завладяващо. Всички слушаха в захлас. Накрая дълго им ръкопляскаха. Една от стюардесите съобщи, че са от България и ще изнасят концерти за Коледа. С настроение слизахме от самолета. Всички с ръце поздравявахме Женева. И нова песен се понесе над красивия швейцарски град.
Томас и Виолета - съпругата му, ни очакваха на летището. Веднага тръгнаха към нас. Посрещнаха ни като скъпи гости. И ни поведоха към центъра на Женева, в тяхната къща. Пристигнахме у дома им и те започнаха да ни разпитват как сме пътували, дали сме имали проблеми? Предупредиха ни да внимаваме с градския транспорт. Трябва да сме закупили билет или карта за един ден, а може и за седмица. Ако нямаме, проверяващите могат не само да ни глобят, но имало и по-тежко наказание - затвор за няколко дни. За предпочитане е децата да се движат заедно с учителките си. Почерпиха ни с кафе. Съобщиха ни накратко програмата. Фолклорната групата от Широка лъка е поканена да изнесе концерти в различни градове.
Швейцария е малка, но най-богата страна и е една от най-важните банкови и финансови центрове в света. Тя е разположена на площ от 42.29 хил. кв. км. и има население близо седем милиона и половина. В страната функционират около 4000 финансови институти, включително и много филиали на чуждестранни банки. Тя е федеративна парламентарна република, разделена на 26 кантона, някои от които имат история повече от 700 години. Всеки кантон има свое правителство, парламент и конституция. В Швейцария се говори основно на три езика - немски, италиански и френски.
Ние попаднахме във френската част. В програмата имаше предвидени благотворителни гала-спектакли, както и излъчване на концерт по Швейцарската телевизия. Бяха взели специално разрешение за децата от 14,30 до 24 часа да изнасят осем дни по два концерта, с времетраене един час.
Настаниха фолклорната група в специални жилища за чужденци, а мен - в апартамента на тяхно познато момиче. Всъщност това бе 14-годишната дъщеричка на един от най-големите цигулари в Европа - г-н Романо. Неговата съпруга Лиляна беше преподавателка в Музикалната консерватория. С тяхното момиче се случило нещастие. Изнасилено от албанци, то изпада в психически шок. Двамата често пътували зад граница. За да не оставало момичето само, живееше в дома на Виолета и Томас.
На другия ден разгледахме забележителностите на Женева. Наричат го Градът на светлината. Втори по големина след Цюрих, със 440000 жители. Седалище е на много европейски и световни организации. По отношение на финансовите дела Женева е втора по значение в страната, трета в Европа и шеста в света. Нарежда се сред „световните градове”, които предлагат заедно с Цюрих, най-доброто качество на живот. Тук се намира Дворецът на нациите, който след 1946 година става главен център в Европа на дейността на Обединените нации /ООН/. Това е един изключително активен дипломатически център, в който се провеждат повече от 5000 срещи и преговори годишно. Дворецът на нациите приема още около 20000 делегати на година, които участват в различните заседания и преговори. Една от най-забележителните му зали е Заседателната, която по площ се равнява на Парижката опера и служи за провеждане на най-важни заседания. Паркът на Двореца на нациите заема 125 хектара площ. Той се спуска полегато към Леманското езеро, като открива прекрасна гледка, както към водната повърхност, така и към връх Мон Блан откъм френския бряг на езерото.
Целият ансамбъл на Двореца на нациите в Женева е свободно, достъпно място за посетители. Така всеки може да види с очите си мястото, където се гради мира и сигурността в света, мястото, където, в модерния смисъл на думата, се съгражда светлината в света.
Женевското езеро е най-голямото в Швейцария. Погледнеш ли край брега бистрите му води, ще можеш да видиш и неговото дъно. Трябват ти дни, за да разгледаш всички забележителности в този уникален град.
Преди отпътуването за първия концерт в град Нюшател, Томас ми каза, че има три коли и ме попита коя от тях искам да карам. Отговорих му: „Никоя!” Той се учуди. Обясних му, че имам книжка, но не шофирам, защото за работата си ползвам служебни коли.
На площада в града бяха разлепени големи цветни афиши за концертите, на които бе отбелязано участието на известния български ансамбъл „Победа”, изтъквайки многобройните му награди в чужбина и предстоящите му в Женева концерти за Коледа.
Нещата потръгнаха добре, но както казват хората: „много хубаво, не е на хубаво”. Все нещо неприятно ми се случваше. Получих съобщение от Донков, че автобусът им се счупил в Югославия. Тъй като повредата била голяма, не можели да пристигнат навреме за концертите и се връщали обратно. Като организатор тази неприятна вест помрачи настроението ми. Това беше голям провал за нашите договорености. Казах на Виолета и Томас за случилото се. И те бяха изненадани. Създадох им допълнителни главоболия. Наложи се да отменят предварителните ангажименти за общите концерти, да заплатят неустойки. Тези неприятности понижиха самочувствието ни. Съвсем друго щеше да бъде ако този изтъкнат ансамбъл заиграеше на швейцарската сцена и накара публиката да тръпне от ритъма на българските хора. Но не се получи. Жалко бе за хвърления труд! Оставаха ни само децата от Широка лъка. Разчитахме на техните художествени изпълнения с кукери, гайди, цигулки, песни и хора, за да покрием разходите.
Спомням си град Нюшател, разположен на северозападния бряг на езерото Нюшател - второ по големина след Женевското, с около 32 хил. жители. Тук се произвеждат прочутите в света швейцарски часовници. Има богато културно и архитектурно минало. Сред забележителностите са замъкът и университетската църква, построена в готически стил през Средновековието.
Концертът мина много хубаво. Публиката се възхищаваше на децата, които представиха голямото българско изкуство. На другия ден бяхме в гр. Сион. След това правихме записи в Радиото и излъчване по Швейцарската телевизия. И сега помня как по улиците на Женева скачаха малките кукери, как играеха нашенските хора, как звучеше над града народната музика заедно с прекрасните песни. Швейцарците се спираха на улицата и гледаха изумено тези мили деца, които представиха достойно България.
През свободното време Томас ме вземаше да пазаруваме. Влязохме в едно бистро. Най-отдолу се намираше паркингът за коли, а над него бяха три етажа, толкова дълги, че докато ги извървиш, ще ти се сторят цели километри. Спряхме на щанда за маслини, където имаше около петнадесет вида. Томас ме представи на младата французойка, която работеше тук, че съм негов гост от България, затова иска да избере най-хубавите. За обслужването нямам думи. То подаваше по една забодена маслина и на двамата, за да ги опитаме. Така изядохме около половин килограм, а той й каза: „Искам от тези 250 грама!” Момичето ни изпрати любезно и усмихнато. А аз казах на Томас, че ако това се случеше в България, щяха да ни изгонят от магазина. Той се засмя.
Един ден ме взе с колата си, заедно с още трима човека. Отидохме да пазаруваме във Франция, в най-близкия град срещу Женева. На граничния пункт само той слезе от колата. Минахме, без да ни проверят. Тук стоките бяха няколко пъти по-евтини от тези в Швейцария. Само за месото имаше известно ограничение, разрешаваха по няколко килограма на човек. Затова бяхме петима. Той напълни багажника с най-различни продукти. В магазина видях прочутите френски вина и от скъпите, и от по-евтините. Докато бях в Женева няколко пъти с Томас пазарувахме във Франция.
В програмата беше предвидено да посетим едно швейцарско село, което изглеждаше по-различно от българското. Не видяхме много хора. По улиците бяха изнесени гюмове, пълни с мляко. Всеки имаше номер, показващ името на своя стопанин. Стояха си ей така, без някой да ги пипне. Чакаха да мине кола, за да ги откара в мандрата, където се правели най-хубавите швейцарски сирена.
Една сутрин рано в дома на Томас дойде около 40-годишна швейцарка. Виолета побърза да ми съобщи, че била много богата. И аз реших да се пошегувам. Казах да й преведе, че искам да ме вземе на работа у тях, за да й цепя дърва през зимата. Тя живееше в планината. Като разбра какво искам, започна да се смее и да вика: „Не, не!” Всъщност тя не беше психически добре. Впечатлен бях, че при запознанствата си срещах и други нейни богати сънародници, на които все нещо „куцаше”, не бяха напълно нормални хора.
На Коледа посетихме Евангелистка църква. За първи път видях католически свещеници, облечени в бели одежди, които изнасяха тържествена литургия по случай големия църковен празник. Толкова хора бяха дошли, че трудно се разминаваха помежду си. За швейцарците Коледа е божествена светлина. И те я посрещат изключително, с голямо настроение. Всеки оставяше по нещо от себе си, дарявайки църквата.
Виолета и Томас Руди ме поканиха на гости у тях. Бяха се събрали приятели в тесен кръг. Пръв дойде цигуларят г-н Романо. Човек на възраст, слаб, с красива осанка, облечен в скъп костюм. Представителна личност. При влизане носеше бутилка с вино. Не видях усмивка по лицето му. Запознахме се. Дойде и един белогвардеец, около шестдесетгодишен, богат, притежаващ имоти във Франция. Стар ерген, който обичаше шегите. Гласяхме го за жених на млада българка от Пловдив, оставила дете и съпруг, дошла тук като дисидентка. След десетина минути се появи следващият гост - високомерен арабин, приятел на семейството. Седнахме около масата. Домакинята беше приготвила специална вечеря. Наляха по чаша вино. Чукнахме се за здраве и пожелания за хубави дни. Още в самото начало почувствах отблъскваща студенина. Липсваше нашата душевност, веселието и сладката раздумка. Някак бавно, мъчително, протичаха разговорите. И аз се почувствах в друг свят, по-различен от моя. Виното свърши. Помолихме пловдивчанката да отиде с белогвардееца у дома му за хубаво френско вино. След кратко време се завърнаха. Старият ерген носеше в една торбичка 7-8 бутилки. На прага в кухнята, където се бяхме събрали, ръцете му се разтрепераха и той изтърва бутилките. Слава Богу, че се счупиха само 2-3.
Продължихме вечерята. Арабинът се напи и започна да говори глупости. Виолета ми превеждаше всичко. Имал малко предприятие за химическо чистене. Всяка седмица приемал по една българка скрито на работа, преспивал с нея и я изгонвал. Нещо се преобърна в мен. Засегна националното ми достойнство. Скочих, за да го изхвърля навън. Томас едва ме спря. Успокоиха ме. Взех си довиждане с професора и се извиних. Той ми каза да забравя станалото. Тръгнах си. Томас и Виолета ме изпратиха до входната врата. Пред къщата им имаше разпъната спалня с матрак. Изглеждаше като нова. Попитах ги защо е оставена тук. Те ми обясниха, че един ден в седмицата женевчани подменят интериора в жилищата си. По-богатите правят това, следят модата и купуват ново обзавеждане, а старото изхвърлят през нощта на улицата. По-бедните вземат каквото им е необходимо, а останалото отива на вехтошарското гробище.
Казах лека нощ и тръгнах към апартамента, в който бях настанен. Той бе на около половин километър от тях. Уличното осветление на Женева блестеше толкова ярко, че нощта изглеждаше като ден. Не се притеснявах от крадци и разбойници, защото нямаше такива в града. Едва когато си тръгнах за България, видях две полицайчета, облечени в красива униформа. Този град изглеждаше изключително спокоен и тих.
През свободното време търсех връзка с българи-емигранти и такива, които живееха там от дълги години. Хубаво ми беше, когато чувах родна реч. Носех подаръци от България: декоративни пана за стена, ръчни плетива, меден сервиз за кафе, битови сувенири, свързани със старопрестолния Търновград… Подарявах ги, а те от благодарност и носталгия по своята родина, ми даряваха швейцарски франкове, с които купих подаръци за семейството си.
Виолета и Томас взеха много неща на децата от Широка лъка за спомен от Швейцария. Преди да се качим в самолета за Цюрих, видях сълзи в очите на много от тях. Те бяха щастливи, че видяха тази Коледа, невероятно красива и впечатляваща.
Самолетът се извиси и направи няколко кръга над града. Женева изглеждаше фантастично, като някаква приказка. Като Космос. Дърветата по улиците бяха окичени с пъстри гирлянди, с детски играчки и многоцветни звезди и светлини, които просветваха в ранната, тиха утрин. Тази зашеметяваща, пленителна гледка не бих забравил цял живот. Долу виждах един неземен град, изпълнен с красота. Всичко това трудно може да се опише. Човек трябва да го види, за да усети вълшебството на една магия, която ослепително блестеше пред нашите погледи.
Отново сме в Цюрих, но „Боинг 737″ закъсня. Дадоха ни безплатен обяд. Късно вечерта отлетяхме за София. Имаше много силни бури, затова кръжахме дълго над столицата. Не можехме да кацнем. Умуваха към кое летище да ни пренасочат. Накрая решиха - Варна.
Семейството ме очакваше с нетърпение. Не бях се отделял от него толкова дълго време. А внукът ми бе току-що роден. Оставих го на един месец. Бързах да ги зарадвам с моите подаръци. Съобщих им, че ще се прибера късно през нощта.
Кацнахме на летището във Варна. Взехме багажа си. Откараха ни до гарата. Платиха ни вечерята и билетите. Пътувах няколко часа с влака. И все си мислех за това турне в Швейцария. Носех в себе си и болката, и радостта. Не можех да забравя високите планини над Женева, покрити със сняг. Пред очите ми изникваха бистрите швейцарски езера и чисти градове, лъскавите аутобани и спокойният живот. Бореше ме съвестта, бих ли заменил моята слънчева България с тази страна, която с подземните си банки владееше богатствата на света? И отговорът ми бе: „Никога!”
Влакът спря на гара Горна Оряховица. Взех през нощта такси. Обясних на шофьора, че идвам от Швейцария, че нямам левове, а само швейцарски франкове, с които ще му платя. Вероятно ме помисли за богат човек и ми поиска 50 франка. Казах му, че това е твърде висока цена. Споразумяхме се. Искаше човекът да спечели от мен, както и аз исках да спечеля в моя бизнес. Но не успях. Останах с тъгата за звездната Швейцарска Коледа.