Драгни Драгнев

СЪПРОТИВА

Мълча. Като риба мълча. От болка и мъка мълча. Денем и нощем мълча. Мълча от години… Сърцето ми не иска да говори. Не му е до хвалебствия и ласки. Не ще да слуша късни намеци и клетви. Не иска да чуе за любов, за любови. Също и за ревност, за изневери… Стреснато и отчаяно е сърцето ми. Бои се от писъка на кукумявка. Често лови дни с уродливи пейзажи. Пренася ги из стаите. Постила им леглата. Разхожда ги при съседа, по пътищата, в ъглите, навсякъде… Мълча. Денем и нощем мълча. А трупам смут и дива болка. Светът ни е претъпкан с угризения, с егоистичния замах на главатари, с лъскави целувки и вкусно лицемерие… Животът, ех, тоя болен и полудял живот върти стрелките на часовника и виж - печални образи извайва. Пълзят растения с лица на фарисеи. С очи, с уста, с ръце на фарисеи. И всичко, всички до един, се кълнат като борци за свобода и съвест… Мълча. В мълчание сърцето ми оказва съпротива… Дотогава… Докогато не го заплашат да говори. Докогато не го заставят…

МОЕТО ВРЕМЕ

Нямам повече време да живея. Искам да кажа, бързо, наситено да живея. Дните ми дотука вече са спомен. Един широко скроен спомен. Пълни догоре с мисли и желания са дните ми. Остарели са, милите. Отдалечават се. Потъват в мрака. Изгубват се… Но ето, появяват се други мисли и желания. По кореми се влачат, но искат хляб и сол. Молят слънце, въздух и вода… На всичко отгоре климатът се мени непрекъснато. Пролетен вихър прехвръква намусен. Краде на цветята бледите усмивки… Лятото пък нещо се срамува. Може и да кокетничи. Обръща ми гръб. Камък в постелята намирам. Нощите ми са тихи, самотни… Есента ме рисува в изветряло листо. Едновременно гадае и любовната мъка на птица… Зимата, по стар навик, крие пътеките към прага. Събира на покрива сажди от дните… И все пак - имам време. Жив съм, дявол да го вземе. Мисля. Копнея. Отхапвам възторзи от дългия спомен. Настига ме утро, умито в росата. Настоява да се мярна в очите му. Да се вместя в тях. Да ме улови в прегръдките си. Надига се на пръсти да го целуна и утрото да ме целуне. Привиква жребците на степния вятър и бърза да ги яхне… Заедно да ги яхнем… Да препуснем на воля… Аз оживявам. Светвам. Продължавам да живея. Впрягам сезоните - един подир друг. Потеглям в браздата. Спускам мислите и желанията в моята нива… Има време. Чуйте, момчета. Има много време да го нарамим и извървим. Ама не да се пъчим - да орем и да сеем за хляба на всички. Да нахраним света.

ГЛАВНАТА УЛИЦА

Кисели старци тътрят крака по главната улица. Най-дългата, най-светлата, най-красивата улица. Главната. Майка на всички улици. Денонощната стража на града. Старците тътрят крака и надничат в женските пазви… Остави ги. Не ги вземай на подбив. Виж първо отляво. Бляскави витрини. Усмихнат вход. Широко отворени врати. Сияние над мирните граждани. Само че вътре, зад усмивките, мирише на пустош. Мракът, облепен с безмълвие, стъпва над празната каса. Нито една монета алъш-вериш. Така е. Животът не дава облага и слава на всички… Хрантути едни, а от другите граби… Погледни сега вдясно. Кафенета и кръчми. Тютюнец и водка. Музика. Барабани. Олелия. Не е щастливо, но е сговорчиво градското население. Народът, да го кажем… И той като Ботев проклина тоя живот, тоя глад, тоя свят. На всичко отгоре си търси билет за чужбина… Само оня, човекът с метлата, по главната улица мине и бръсне, замита боклука. Или оня с меката четка мие ли, мие и бърше лъскавите витрини… А старците още се клатят и тътрят крака. И още надзъртат в женските пазви… Като че улицата е тяхна територия…

АКО НЕ МЕ ОБИЧАТ

Моят дял в живота на другите? Ами люспи от риба, казано просто, невидими без водата. Или моят дял като нощен сигнал. Една любезна кукумявка отключва вратата ми и мигом я залоства. Допада ли ви? Намирате ли нещо хубаво и интригуващо? Вдигате рамене. Тогава казвам : търпението е моят дял в живота на другите. Търпението в спомени да изгарям. Или да се изгубя навеки в търсене, в дебнене на неземния човек. Да се мръщя. Да си кривя устата. Да плача от гняв, щом тъгата в живота на другите като котка дращи лицето и избожда очите ми… Но да оставим търпението. Да вземем нетърпението. Нетърпението да слушам и следвам другите. Да вървя по петите им. Да изнемогвам в греха им. Или час по час да отмервам копнежа на стъпките и на погледа. Така мога да се оплета в завист и злоба. Да се удавя в потока на мислите, затънали в мързел и скука. Не, моля ви. За нищо на света няма да сляза до високомерието. Като локва ще го прескоча… Моят дял, в края на краищата? Ами не се меся в живота на другите. Само ги преценявам. Само ги обичам като хора. Готов съм да умра, ако не ме обичат.

ОЧАКВАНЕ НА СЪПРОТИВА

Има един извор, който тръгва от душата. Изворът на думите…. Гледам как слънчеви зайчета падат по клепачи, залепват по устни, лъскат зъбите. Спускат се в дъха и гърлата на птицата и човека… Тежки брадви от мисли посичат гръбнака на времето, в което живеем. Оседлават кавалерията на буквите. Препускат. Долитат до вратите ни с тропот… Думите… Моите… Нейните… Погалени, не заспиват устните, коленете и небесата ни… Носят всичката обич на света. Пощурели загасват нощта. Бият барабана на луната. Сблъскват се думите. Преобръщат етажите редом с леглата, с прозорците и балконите… Другите думи - сладки, горчиви, изкусителни и отровни. Често пъти гавра с наивници. Ще съборят света, ще го търкулнат надолу. В контейнер с боклуци ще превърнат живота. Думите ще начупят стъкления покрив. Ще слязат в пукнатините на земното кълбо. Ние ще надигаме глава от боклука и ще викаме Бог да ни помага… Но Бог не помага, ако не си помогнеш сам. Бог съди… Боя се от думите. Предпазливо посягам към тях. Докосвам ги с копнежи, с надежда за съпротива. Очаквам… Терзая се… И се питам има ли смисъл…

СЕВЕРОИЗТОК

Небесна и земна територия. Загадъчна. Неуловима. Съмнителна. Без хоризонт над очите. Само вятър носи сълзи от вода. Пренася ги от Дунава бял до морето. От Дръстър до Дионисополис. После ги връща обратно. През могили и тръни прескача и се премята вятърът. Остава без дъх, разкрачен от делтата на реката до морския бряг… По земята пъплят мравки, натежали като волове. Нито жадни, нито гладни са мравките. Денем и нощем се блъскат от работа, злочестите. А щурецът кръстосва сред тях, на пир и на танци ги кани… Североизток. Една шепа България. Древна арена на войни. Битки от любов и омраза. Игрище на химни за дъжд и за суша. Поход на барабани и кучета. Изпънато, проснато знаме, ушито от гняв, но за обич… Българска територия. Врата към небето. Венец от божури и тръни в слънчева пяна… Североизток. Острови пепел и пръст. Кът от Рая. Изписана черга, зверски раздърпана, с обсебени краища, непрежалени още… Върху нас лягат покруса и радост, всичко накуп, и пресмятат дните ни до края. Животът разделя на мръвки хляба и водата. Смутното време ни мести душите до последната глътчица въздух от Дунава бял до морето. През могили и тръни ни носи напред и назад, от морето до делтата. Кръст до кръста, неми и глухи, крачат след нас. Път на децата ни сочат със знамето, шито за обич и гняв…

ДУШАТА

Душата ми не се побира в тялото… Душата ми иска час по час да й растат крилете. Иска да лети на воля. Нищо да не й пречи да се носи навсякъде. Иска стрък по стрък да кърми живота, да го разлиства. Да го упоява с ласки. До всяко коренче да слиза, да му свети… Душата ми иска шепа обич да посее. Да я откъсне от кръвта ми на зрънца, да ги пръсне сред хората, а не сред таласъми… Виж, че се обтяга златна нива. Върви тогава, момчето ми. При нивата иди. Влез в орбитата й. Спусни се в прегръдките й. Бъди жътварят… От слънцето по-тежък сноп да покачиш на рамо. Да се превърнеш в слънце. Да изгаряш и да светиш в дните си насреща. Дните ти ще светят, напоени с пламък… Но чакай. Може да те стигне завист, злоба да те блъсне и събори. Или да отнемат стъпка само, глътка само от свободата ти. Не се бой, момчето ми. Не падай духом. Не се предавай. Чуй гласа ми. Довери се на очите ми. На душата ми се довери. Бъди силен и горд. Бори се за всяка стъпка и всяка глътка. Бори се за живота си. Давай му кураж да издържи. Навсякъде посявай зрънца от обич. Сподави омразата… Тогава ще обгориш от обич и сам душата си ще храниш с обич. Ще напълниш с доброта душата си. Ще я издигнеш на криле да носи небесата. Път ще й даваш навсякъде да носи радост, хляб и песни. Да мие рани… Не е в тялото животът, а в душата…

ПОЕЗИЯТА

Виж земята. От пшениците е наедряла. Станала е по-близка. Това е твоят свят. Светът за тебе е небе и дом. Чуй, в ухото ти звъни крило на птица. Топъл звън. Небесен звън. Превръща на гнездо душата ти. Тогава в теб прелитат думи. Чудесен, звезден миг. Но ти не бързай. Бди. Вдигни очи. Мисли. Чакай своя час… Хвани искра от мълния. За песен я улови. Нека през огън да премине твоят глас. Със сила и красота да се напълни. След това навлез в браздата на пчелата. Редом с нея тръгни. Просторът на думите да жужи в тебе като летежа на пчелата. В очите ти да грее златозарен герданът на думите. Птицата на душата ти да кръжи наоколо… Помни, че животът носи в ръка най-силната магия. Над всичко в тоя свят се изправя човекът. Тупти животът на човека. Твоят живот. Може една светулка само да откриеш. В шепа раздухай тази топлинка. Превърни я на клада. С нея смолата на нощта ще разтопиш. А това е начало на песента ти. Тогава пей, додето бавно изгориш. Додето птицата на душата ти кръжи. Пей, додето съмне над света от твоя стих.

ДЕН В ПЕЛЕНИ

Съмва се. Денят е пеленаче. Едва стои на нозете си. Едва пристъпва. Час по час расте. Усмихва се и се пъчи. Пляска с ръце. Подскача. Надува свирката на вятъра. Навлиза сред цветята и тревите. Кърши съня им. Пие роса и мие очите си с роса. Додето захване да вдига врява. Врява до небесата с цигулките на птици и коне. Додето размаха криле да лети денят… На тази територия живея. В дланта ми бие сърчицето на житно зрънце. Посявам го върху сълза. Отглеждам го. През угари от труд минавам с него. През гръм и дъжд вървя изправен и звънтящ. Посрещам удари. Не се боя … Следвам пътя на зрънцето докрай. На жътвата му покрива люлея. Чувам как в бялото око на зноя боде пшеничен клас. Това е светкавицата на живота. Окото вика, крещи и разцепва простора. Обещава радости и мъки. В порасналия ден се носи обич и милост. Умислено кръжи слънцето. Клони към земята. Приближава последния хоризонт на деня. Припалва огън. Издига клада. Изгаря всичко… Денят вече е прегърбен старец. Старецът бавно сяда в пепелта под нозете си. Навежда се пред хляба на червената софра. Залязва старецът. В очите му се мръква.

КОЛАРЯТ НА ЖИВОТА

Дните ни са жребчета с пламтящи гриви. Бягат, препускат, летят. Никой не може да ги догони. Не може да ги оседлае… Бавни са крилете на птицата. Вятърът в захлас играе с треви и облаци. Гмурка се в морето на пшениците. Никой не може да настигне тия жребчета с пламтящи гриви… Ти, коларю на живота, с юзда от слънце и песен в ръката. Ти единствен носиш труден дял и грижа. Ти единствен имаш сила и кураж да уловиш поне една пламтяща грива. Бягат жребците в очите ти и всичките са твои. Заедно с тревите, с пшениците и щурците - твои са. Капчукът, вятърът, цветята, пътищата - твои. Твой е на небето синият звънец с луната. Пълната, димящата лула на изгрева е твоя. Твой на залеза самунът… Не е ли твой и облакът, изтекъл в хълма? Ами не е ли близък хоризонтът? Всичко, което носиш в очите и сърцето си, в душата си. Всичко - от земята до небето. Ти единствен можеш да настигнеш и оседлаеш тия жребци с пламтящи гриви… Ала бягат дните и се вдига прах и пепел. Бягат жребците и по белите ти кости стъпват. Копитата им чаткат и светят от искрите…