БЕЛЕЖКИТЕ
Лепяха ги с дъвка на предното стъкло, после се скриваха между останалите коли на паркинга и чакаха. Понякога чакането продължаваше с часове. Но още щом се върнеше, нямаше начин шофьорът да не види бележката: “Мръсник, ще страдаш!” - eдри печатни букви - като по филмите. И реакцията му винаги беше сходна: трудно прикрита уплаха, страхливо озъртане, нервно отлепване на бележката, после се мяташе на колата и духваше с мръсна газ… Явно всеки имаше причина да се изплаши - един заради гузната си съвест, друг заради конкуренцията в бизнеса, трети заради ревнивия мъж на любовницата си…
Първият по-различен път беше, когато шофьорът извика полиция. Бяха поставили бележката на някакъв луксозен джип от ония, с еднаквите цифри. „Шибан джипаджия”, процеди Големия. Полицаите заразпитваха наоколо, огледаха колата под всички седалки и капаци за бомба, внимателно отлепиха дъвката - щели да й правят ДНК анализ - казаха го по новините. Обаче никой от тримата не се стресна. Само дето Големия научи пекинеза си да дъвче дъвка и за по-сигурно смениха района. Играта ставаше все по-интересна.
Вторият по-различен път шофьорът се оказа жена. Прочете бележката, позачуди се, после се засмя весело. Според правилата на играта трябваше на нея да дадат малката кристална фигурка на ангелче с разтворени крилца. Беше първият човек, който изглеждаше, че няма причина да се уплаши. Големия обаче каза, че не се брои, защото “мръсник” не звучало като за жена и навярно затова не се е стреснала.
Заради третия път играта свърши. Още не го знаеха, не беше внезапно, а чак когато… Беше мъж на неопределена възраст, посивял, с избелели от дългото носене тъмни дрехи. Нищо не предвещаваше, че ще е по-различно: мъжът прочете бележката и взе да се оглежда стреснато. Това продължи доста. После се облегна на колата, отново прочете всичко буква по буква, внимателно взе да глади листа в ръцете си и да шепне “Сине… синчето ми…”. В гласа му, доколкото можеха да преценят от разстояние, имаше нещо покъртително, но не и страх… Големия се закле, че май дори долавя нотка на радост - нещо като капка мед в каца с катран, но не беше сигурен! В този момент мъжът отсреща започна да се смее сам на глас и вече всички станаха сигурни! Големия тогава каза: “Ето го нашият човек” и извади от джоба си кристалната фигурка. Двете други деца кимнаха - бяха намерили някой, който да се усмихне на бележката - явно бе с чиста съвест, явно нямаше причина да го е страх. Сега трябваше да му връчат наградата. Преди да го наближат обаче, мъжът внезапно се метна на колата и потегли. Добре, че успяха да го проследят с колелетата, даже разбраха къде живее. После почти седмица го следваха, но не се престрашиха да му дадат фигурката. Имаше причина за това - където и да отидеше, мъжът все още стискаше в ръка бележката им! Как можеше този факт да не ги притесни - ами ако ги издадеше на полицията, когато му се разкрият?! Вярно, усмивката често огряваше лицето му, сякаш всеки момент щеше да затанцува по улицата. Но не им убягна и че се редуваше с пристъпи на униние, при което мъжът придобиваше онзи първоначален сив вид. Тогава сякаш разговаряше сам със себе си, без да забелязва нищо наоколо. После очите му почваха да шарят по лицата на хората, като че ли едновременно се стремеше да се вгледа в тях и да избяга от погледите им. М-да, човек със сложен характер. Всичко това ги озадачаваше все повече. А най-вече дето още стискаше бележката. Взираше се в нея, като че ли очакваше да прочете там нещо ново. Малките казаха, че не трябва да рискуват с тоя странен човек и дори заключиха, че не заслужава наградата. Но Големия заяви авторитетно, че случаят не е приключил с тази залепнала за ръцете му хартийка. Докато един ден се реши. Реши най-директно да отиде при мъжа, учтиво да му обясни за тяхната шега и да разбере какво става.
- Чичо, да сте намирали една бележка наскоро? - започна той.
Мъжът, стреснат от внезапното спиране, но в същото време сякаш това и очаквал да се случи, отвърна поривисто:
- Да! От сина ми!? - в интонацията му сто на сто имаше и въпрос или по-скоро нетърпелива подкана момчето да продължи със своите обяснения. Но Големия дори не успя да прикрие изненадата си от странния отговор на мъжа и само…
- Как от сина ви? - на свой ред запита.
- Моля те, момче, кажи му да си дойде, момче… - сякаш отприщил лавина от спотаявани чувства, мъжът първо се разхлипа, после падна на колене и с цялата мъжка сила на гласа си започна да плаче. - Моля те, момче, моля теееееееее…
Големия направо се уплаши и понечи да си тръгне, но мъжът го беше хванал с все сила за ръката.
- Но защо мислите, че е от сина ви? - смутолеви момчето, колкото онзи да се вразуми и да го пусне.
- Знам, че е от него, нека да не се крие повече, моля те, момче, кажи му, моля те. Моля те!
После преглътна и продължи глухо:
- Преди да изчезне преди три години, това бяха последните му думи към мен… - отново млъкна. Личеше, че му е трудно.
- Кои думи? - Големият още не разбираше.
- “Мръсник, ще страдаш!”- пророни мъжът. - Грозни думи. А се скарахме за дреболия, разбираш ли ме, момче… Но за него не е било… На следващия ден изчезна, търсихме го с полиция, по болници, никъде… - мъжът захлипа. Беше престанал да го стиска, момчето можеше да си тръгне ако поиска, мъжът се бе свил на тротоара в позата на ембрион. Обаче след миг колебание…
- Чичо, това го праща синът ти - каза момчето тихо, извади фигурката от джоба си и я постави в прекършената от мъка ръка - поръча ми да ти предам, че е добре и че ще ти се обади, когато има възможност. В чужбина е…
После бързо си тръгна преди мъжът да може да продума каквото и да било, преди въпросите на устата му да разцъфнат…
Малките, наблюдавали всичко отдалеч, на свой ред изумени заразпитваха: за колениченето и плача на мъжа, за подарената му фигурка, нали уж решиха да не му се връчва, но колкото и да настояваха, Големия категорично отказа да дава каквито и да е обяснения. Настояваха и за друго - играта им с бележките да продължи, може би имаше и други хора, които заслужаваха да получат по една кристална фигурка, нали Голям, питаха. Но той само мълчеше. Така играта свърши, както и онова лято.
А, да, единственото, което Големия тогава продума бе:
- Приберете се при вашите и ги прегърнете!
Същата вечер три семейства бяха изумени от ранното прибиране на децата си и внезапния им порив за прегръдка. Светът в тази лятна вечер стана малко по-добър.
