ПРЕДЗИМИЕ
ПРЕДЗИМИЕ
Ноември броди с четка и палитра
през букови горички и дъбрави.
Рисува той пейзажи колоритни
преди мраза листата да попари.
Приседнал съм на грохнал дънер върбов
пред Сини вир със пяна пожълтяла.
Над него водоскока тъжно бъбри
с последната си жичка изтъняла.
Заглъхнали са долове, баири
и без стада е Оплачи поляна.
Ни птичи глас. Щурче поне да свирне…
В мъгла забулен скрит е и Балкана.
От махаличка скръбно куче лае.
Единствена къщурка само свети…
Природата предзимие вещае
и този ден по чудо е безветрен.
Той утре в дъжд и в сняг ще се превърне.
Окови ледни ще сковат реките.
И ще мечтаем слънчев лъч да зърнем
и да ни лъхне сладък дъх ракитов.
***
Повея хлад. На есен замириса.
И стих от Пушкин звънна позлатен…
Навлизам в лес, от красота стъписан
и шепна стих: „Лесов таинственная сень…”
И гледам как съблича се гората
и как постила златни пелени
да легне с тихи стъпки тишината,
със своя чар и мен да заплени.
И в глухотата чухалче сираче
да се обади със прескърбен глас
тъгата си пред мене да изплаче
във есенния тих вечерен час.
Как искам в мойто детство да се върна
със есенния златен листопад!
Горичката си букова да зърна!
О, скръбни мисли на живеещ в град!
ТРЕВОГА
Горят горите - ореола
на българските планини
и мъка в гръд се е забола
и няма да ме отболи.
Гори цвета зелен на флага,
на нашия трибагрен флаг.
Върху страната сянка ляга
и черен, непрогледен мрак.
А те, потомци на дедите,
с триони остри и с кибрит
навлизат яростно в горите,
оголват хълм и рид след рид.
За тях стихът на Каравелов
за българската ни гора,
дедите ни през сълзи пели,
не струва пукната пара.
Не ги вълнуват идеали,
резбован тревненски таван,
еленски сладък звън камбанен,
ни хлад от близкия Балкан.
Не спират с трепет пред ония
свещени наши старини.
А в дни, кога сирени вият,
вървят с пиянски препирни.
Да не повярваш, че това са
наследници на род велик,
във труд и бран от първа класа
и с ореол на мъченик.
Българийо, къде отиваш?
Огледай се и се стресни!
Държава на духа, красива
била си. И сега бъди!
ВИДЕНИЯ ОТ ДЕТСТВОТО
Пак връщам се в години отлетели,
макар косите вече да са бели.
И чувам глас. Ах, роден край ме вика
във Трапето - в горичката с аглика…
А Кринковския дол шепти, не спира
да ми повтаря: - Детство не умира!
И да ме тегли към Разбий коляно -
вирче в скалата - издълбана вана.
А Сини вир, под дъбове клонати
бе вир голям, бе вир за акробати.
Със водоскок, с площадка на скалата.
От ней ний се хвърляхме в водата
с премятане във въздуха два пъти.
Миг, в който даже спираше дъхът ти.
Ах, туй дере с оная черна мряна,
каквато има само във Балкана!
Която ние, с наши си чалъми
ловяхме с кошчета преди да съмне…
От нея мама правеше чорбица
със мащерка и стрък от дивисила
и непременно с чушчица лютива.
Това на нея много й отива
и сипваше във глинена паница.
По едрата тя пражеше в тигана
догде добие хрупкава корица.
Какви видения изплуваха от мрака!
Аз знам, че днес там никой ме не чака,
че селото почти е запустяло.
А някой казва - вече е умряло.
Но знам, че в редове на книги ще остане
за многобройни роли изиграни
на малката му, но висока сцена
и че по дух родее се с Елена.
А с живописни ридове, поляни,
с долчета бистри и в леските с вани
Разпоповци безсмъртно ще остане!
24 МАЙ В ГРАД ЕЛЕНА
Майско утро. Дъх на люляк. Глас на кукувица.
Спри се, пътнико, в градчето с име на царица.
И до кулата с часовник, в център възрожденски
пий с очи старинна хубост с аромат еленски…
Чуй вълшебните камбани - зов и сладка нежност,
погали с очи Балкана с оня връх заснежен.
Тичат хълмчета към него с ручеи звънливи
и белеят махалички с нацъфтели сливи.
В миг изправя лъст огромен мъдър, смел владика,
който в цариградска църква гневно се провиква.
Над градчето днес ще екне песен - химн безсмъртен,
който даже и от гроба чуват всички мъртви.
Тук е имало леярна със леяри славни.
Те отливали достойни хора с букви главни.
В центъра до късно свети храм на Мелпомена
век и половина вече гордост на Елена.
Град облегнат на Балкана, дал му дух и сила,
град на Мина - чародейка, Яворов пленила.
Град обезсмъртен в романи, в стихове и песен,
във картини живописни и в Попова есен…
Пътнико, кога си тръгваш вече от градчето,
ще усетиш как с друг ритъм бие ти сърцето.
***
Има кътче в бурен и лозина
край една пресъхнала река.
Винаги оттам когато мина
някой сякаш маха ми с ръка…
Родната ми къща оживява
със чардака, с крушата отпред,
а щурците през нощта запяват.
Зад Ръта наднича месец блед.
Жабите в реката подлудяват,
бент прогнил едва, едва шепти…
На чардака с татко спим. Повява
с Енюв лъх на билки и липи…
А баща ми - истински вълшебник,
ме повежда в друг, невиждан свят,
на хлапака толкова потребен,
жаден за простор и необят…
Виждам как Кралича се премята
през зида ни. Чувам кучи вой.
И долита с вятър от гората
„Жив е, жив е той…”
Чувам стих от Любен Каравелов,
който на България ухай,
от поети първенци начело,
писали със кръв за роден край.
Утрото ме буди с песен птича,
с меден звън, с познат овчарски рог.
Слънцето зад Турлата наднича
и шуми в дерето водоскок.
Няма вече родната ми къща.
В миг я грабна калния порой…
Тъжен спомен само тук ме връща
и ме гали с шепот: „Ти си мой…”
Аз те нося, роден край, в кръвта си,
с теб ще съм до сетния си час,
а след туй ще легна във пръстта ти
под разцъфнал в бяло глогов храст.
***
Растеше на брега на горски ручей
дръвче трънливо със стипчиви круши
наежено като хапливо куче,
готово с трън дошлия да промуши.
Не сетило дъх пролетен, глас птичи,
не видело дъга в небе през юли,
не чуло глас призивен кукувичи,
ни пчелен рой, политнал в грозд разбунен.
Не издържа то на участта си клета.
Окапаха листа и плод. Загина.
И ужасени, близките дървета
стаиха дъх пред страшната картина.
И все пак кой е за това причина?
РЕКАТА
Тече през мен една река звънлива
от извор с име странно - Бяла крава.
По пътя си във Янтра тя се влива.
Прегърнати към Дунав продължават.
Във нейното корито съм се къпал.
Познавам всеки вир и всеки бързей.
По двата бряга с въдица съм тръпнал
под жаби кряк и остър дъх на бъзе.
С леси по бързей риба сме ловили
във лунни нощи, скрити в върбалака.
По Дълги вир на сал със самовила
и утрото съм не веднъж дочаквал.
Край него бяха селските градини
с какви ли не вълшебни зеленчуци,
с налягали една до друга дини,
на път поели с Йовкови каруци.
Предишните градини живописни
се зъбят днес с чакъл, с ръждиви релси…
И влакът спря. Едва ли пак ще писне.
А нощем вият кучетата бесни.
И родното ми село в скръб догаря
от спомени далечни озарено.
Угасва тихо. Идва, идва края
на всичко мило с полъха на тленност.
Реката вече е в корито ново,
а Дълги вир - вонящо, грозно блато.
Звучи днес мрачно, скръбно мойто слово
и ято врани черни кърпи мятат.
Изгонена от селото реката
бушува в теснините на Боаза.
Притисната в скалите тя се мята,
но пътя си на север продължава.
ОЖИВЯЛ СПОМЕН
В памет на Никола Михов - Маестрото
Как мога да си тръгна, неоставил
за теб един словесен, светъл знак!
Та аз не съм, не съм до днес забравил
нощта, кога прекрачих твоя праг
и в стаичката звуци на китара
ме потопиха в друг - вълшебен свят…
И оттогава къщичката стара
превърна се за всички нас в палат.
За пръв път тук жив труп криле приши ни
да полетим към друг невиждан свят
на слово мъдро, звуци и картини…
Отвори ни очи за необят.
И стаичката твоя стана сцена
за стихове от Байрон, Тютчев, Фет…
Поведе ни по приказни пътеки
и срещна ни със не един поет…
Научи ни как музика се слуша,
за да попие и поникне в нас.
На столчета трикраки всеки сгушен
те слушахме със часове в захлас…
Във спорове прехвръкваха искрите
за „Дон Кихот”, „Крал Лир”, за княз Андрей.
След полунощ притваряхме очите
и в нас звучеше „Песен за Солвейг”.
Отлитна ятото ни. Ти остана.
Не издържа сърцето в самота…
И в зимен ден рида една камбана.
Небе заплака с жеравни ята…
Но жив ще си за нас до дните сетни,
а може би и още след това…
Изпят във слово, споменът ще свети.
На вас разчитам, писани слова!
