СЛАВОСЛОВ
СЛАВОСЛОВ
О, наше българско свещено слово,
с прамайчиното мляко, всмукано в кръвта ни
в един ли само ден да славословя
присъствието ти хилядолетно,
присъствието ти всекиминутно?
От Аспаруховата чаткаща подкова,
днес прозвуча в космичната вселена -
все същото - старинно и преродено ново…
Съкровище несметно, ти - наше живо слово,
рода ни съхрани от безпросветна гибел
в онази петвековна черна преизподня.
Неволята превърна в песен и везба,
плачът и грозотата - в красота…
Ти, слово - твърдо като камък черновръшки
и нежно като росна роза казанлъшка.
Ти - участ моя - и славна, и тежка,
денонощна мъка и радост човешка…
Ти - Слово Българско - бъди благословено
и нине и присно
и во веки веков!
МЕЖДУ ЕСЕНТА И ЗИМАТА
Бе срещата ни есенна
необходима, неизбежна
за теб и мен -
за двама ни.
Премного бяхме патили
в годините изминати -
и блъскани, и шибани
от камъни…
Ала в душите ни пролуките
излъчваха все още вяра
и обичта в сърцата ни
бе жива още…
И нека есента обрулва днес
жълтеещите наши листи, -
светлик, топлик у нас ще има
и в зимни нощи…
ЧАСОВЕТЕ ОТ ЕДИН ДЪЛЪГ ДЕН
Четвъртък, Юли! - ненормално лято,
ненормален ден.
До късно не разсъмна -
от мъглата.
Едва-едва се диша,
камо ли да пишеш…
Към пладне духна вятър луд, разгони
мъглата без следа, но пък орони
разцъфналите рози,
окърши
тежките от рожби клони, -
издуха моите възторзи…
Тогава пекна „яростното слънце”;
опърли и най-ниската тревица.
На пътя някой паднал и умира.
На плочника под стряхата ми -
малка птица…
Сърцето ми до пръсване пулсира.
И неочаквано нахлуха облаци.
Притихна, замрачи се изведнъж
и загърмя, и рукна дъжд неистово -
като че всичко живо да удави:
вън улицата е река,
а дворът - езеро. Какво да правя?
Качих се горе в мойта самота.
Затворих и прозорец, и врата.
Усетих, този дълъг ден през мен е минал.
И казах си: днес вече не важи
пословицата стара -
денят не си личи от сутринта!…
ДЕТЕТО
Едно дете
вълнува мисълта ми
и влива радост
в моето сърце.
Едно дете
огрява вечерта ми
със своя изгрев,
свойто личице.
Едно дете -
една надежда нова,
нечакано
дочакана мечта.
На есента ми -
пролетна обнова,
на битието -
жива красота.
ВЪЛНИ
И пак съм пред твоята вечна стихия,
и пак съм пред тебе, море.
На глътки големи дъха ти пия,
и ето ме - по-добре!
И както преди започвам играта,
обикната от младини:
броя, все броя и все сбърквам числата -
и няма девети вълни.
Със всяка вълна приижда нов спомен
и можеш ли ги преброи?
Като на вълните е броят огромен,
а кажи на морето: „Спри!”
Но сепва ме старата мъдрост: „Човече,
богат на спомени, ти
не забравяй, че сетен бедняк ще си вече,
ако нямаш мечти!”
Поглеждам морето. Ръбът на вълните
светлее от нова луна…
Да нямам мечти ли? В сърцето ми скрити
се раждат вълна след вълна.
ПРЕДИ 13 ВЕКА
Мой двайсти век, дай лъч от свойта зрялост
на днешния ми поглед устремен,
за миг назад, в мъглявината бяла
на оня век, суров и чужд за мен.
Че прокопитен, кървав, той родил е
на племето верния водач -
Хан Аспарух с ум прозорлив и силен -
да зърне бъдещето в оня здрач.
Да доведе той „яхащото” племе
от Волжския до Дунавския бряг
и с него древна Мизия да вземе
в чутовна битка с триж по-мощен враг…
Да въдвори народа си в държава,
в историята влизайки на кон…
Пра-прародителю недопрославен,
от днешната България - поклон!
