Тошо Лижев

ПОДСКАЗВАТ НА КАРАЛИЙЧЕВ

Читалищният салон на Стражица - препълнен с ученици от долните, средните и горните класове на двете основни училища и на гимназията. Чакаме поредната среща с Ангел Каралийчев. (Трябва да е било по седмицата на детската книга.) И както винаги той ни чете приказката за житената питка. „Чете” не е точната дума. Разказва. По памет. Но този път запъва на едно място и прави пауза като ученик, който не си е научил урока. От предните редове тъничко гласче нетърпеливо продължава със следващото изречение - точно както е в книжката. Още по-назад изсъсква сърдито гласът на един от учителите: „Не подсказвай!”.

ДОРА ГАБЕ НА ГОСТИ ПРИ МОСЮТО

През 70-те години на миналия век на варненската улица Цар Симеон (старото й име вече съм забравил) имаше детска педагогическа стая, където често се отбивах при инспектор Гочев. Беше сладкодумен, разказваше разни истории за малолетни апаши и разбойници. Викаха му (колегите и приятелите му в МВР) Мосюто. Веднъж заварих при капитан Гочев Дора Габе. Той казваше, някак си между другото, без да се фука, че при всяко идване във Варна старата поетеса се отбива при него да слуша и записва историите му за малките палачори. Инспектор Гочев смяташе, че една от главните причини децата да се „развалят” и тръгват по крив път е презадоволяването, глезенето от страна на родителите. Любим пример му бе едно хлапе от „контингента” му, според записките ми от него време на име Илийчо. Бащата и майката работели в корабостроителния завод (там тогава се вземаха най-високи заплати, равни - твърдяха - на заплатите на членовете на Политбюро), обичали да демонстрират живот на широка нога. Имали - чудо невидяно по него време - два хладилника вкъщи, два радиоапарата („Телефункен” и транзисторен), голяма библиотека (книгите купували на метър). На рождения ден на сина си черпели гостите с коняк! Разказваше Гочев и следния случай. Дошли при него веднъж бащата и майката на едно друго такова момче със съдбовния въпрос към инспектора „магнитофон или затвор?”. Синът им Сашко винаги им поставял условие: купете ми това и това, тогава ще уча. Последният му ултиматум гласял: или му купуват магнитофон или влиза в затвора. Сашко крадял мотопедчета. Само мотопедчета. Страст. Инспектор Гочев с прозвище Мосюто ме убеждаваше с примери колко вредно било, дето момчетата колекционират празни бутилки от алкохол и празни цигарени кутии. При това - не български! Не знам жив-здрав ли е някогашният детски инспектор, но се питам какво би казал за днешните хлапета, които при вида на един подобен колекционер биха само се изсмели пренебрежително.

НАЙ-МОРАЛНИЯТ МАРКСИСТ, КОГОТО ПОЗНАВАМ

Емил Манов имаше на вилата си до киноцентъра в Бояна куче на име Мечо - огромен добродушен пес, чийто лай предизвестяваше стопанина за поредния посетител (звънец на външната врата на градината нямаше). Колибката на рунтавия пазач беше точно срещу прозореца на работната стая на писателя. (Насмалко да напиша „кабинет”, но си спомних иронично-присмехулното отношение на Манов към такива определения.) Веднъж, в сезон късна есен, беше доста студено, докато си пиехме питието и разговаряхме, забелязах, че в скута на Мечо, сгушена между краката в топлия му кожух спи свита на кравай котка. Самото куче беше будно, но лежеше неподвижно, имах чувството, че не смее да помръдне, за да не събуди писаната. Необичайната дружба между тези две животни веселеше стопанина им, но и стана него ден повод за тъжната констатация, че такова нещо между нас хората е невъзможно - делят ни граници, религиозни предразсъдъци, противоборстващи идеологии. Макар да сме от един биологичен вид. Бате Емил (така си му виках, откак в средата на 70-те години се сприятелихме) бе „скрит” дисидент според днешните понятия. Естествено, марксист по убеждения, той смяташе, че практиката отдавна е изменила на Марксовото учение и болезнено изживяваше безумствата на тогавашните комунистически властници. Задоволяваше се да ги иронизира и им се надсмива в тесен приятелски кръг. Веднъж ми каза с въздишка, че просто е принуден да мълчи. При тази жестока конфронтация на двата лагера не може да си позволи да говори на всеослушание. Той знаеше много добре тежестта и цената на своя авторитет и на думите си. Всичко това несъмнено го гнетеше. Не смеейки да се опълчи срещу така наречената генерална линия, срещу самата политика на собствената си партия, с готовност помагаше в решаването на отделни конкретни казуси. Случайността го бе срещнала с някакъв неизвестен и непознат нему изобретател, когото не признаваха и пъдеха отвсякъде. Сам му предложи да му съдейства. Без да заема вече някакъв пост, отдръпнал се от активна оперативна работа по редакциите, бате Емил успя благодарение на стари приятелства и на уважението към името си, да „пробие” стената на равнодушието. При поредната ни среща той ми обади за успеха си и видимо тъкмо това обстоятелство бе повдигнало с градус настроението му. Поздравих го с доброто дело, но му казах, че общество, което не приема новите идеи по естествен, „регламентиран” начин, а разчита на разбирането и съчувствието на някоя авторитетна личност, не го чака нищо добро. Той ме погледна по обичая си изкосо, запали нова цигара (пушеше много, страшно много) и замълча навъсен. Имах чувството, че съм му вгорчил радостта от малката победа. Често след 10 ноември съм се питал как би приел промените, ако беше ги доживял. Не знам. Но съм сигурен, че нямаше да остане безучастен, изолиран в боянската си обител. И щеше да бъде извънредно доволен, че няма да спират от печат статиите му, па макар и по волята на секретар на ЦК на БКП. Но това е друга история.

СПАСИТЕЛНИЯТ ОСТРОВ НА СИМЕОН СУЛТАНОВ

Първите месеци в казармата (есента на 1959-та) бяха тежки, угнетителни за съзнанието и самочувствието ми. Служих в боен полк (така му казваха, повишена готовност изисквали), гонението и униженията на „зайците” за мене бяха на предела на поносимостта. Някак си не можех да свикна, че тук е недопустимо да бъдеш личност. Всичко бе нагласено и насочено към пълното обезличаване и превръщане на младежа в бурмичка. Известна утеха ми бяха малкото свободни минути, които почти винаги прекарвах в полковата библиотека в компанията на библиотекаря Симеон Султанов. Той беше вече известно име като литературен критик, а и 13-14 години по-голям от мене (отлагал бе многократно влизането си в казармата), следователно по-начетен и с по-богат житейски опит. Водехме дълги разговори, предимно за литература. Всъщност, говореше обикновено той. Изглежда съм бил добър слушател, а може би поради книголюбието ми, Симеон ме бе препоръчал за свой наследник на началника на културния дом капитан Цветков. (Един рядък случай сред тогавашното офицерство на мек, благ характер и сравнително висока интелигентност; беше си на мястото.) Самият Султанов и дума не беше обелвал пред мене за тази подробност, а аз дори не смеех да си мечтая за такова нещо. По-късно, след месеци, в изблик на откровение, ми го сподели капитан Цветков. Сетне, през студентството, не веднъж си напомнях да потърся Симеон и да му благодаря, но така и не се наканих поради инертността и завеяността си. Години по-късно, след смъртта на литературния критик, бях изумен, четейки някакво интервю на Радой Ралин. Сатирикът твърдеше, че Султанов „колел и бесел” в Сливен. А Симеон беше кротък, с мек характер човек.

ЗА ДА НЕ СКУЧАЕ ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Двамата крачим по една от централните варненски улици към хотел „Варна”12. Там сме се настанили при поредната командировка. След края на работния ден за разлика от всички останали командировки нито ни канят на хапване, нито дори ни правят компания. Невероятно положение за един секретар на ЦК на ДКМС. При това - вече и шеф на националния подготвителен комитет за световния младежки фестивал. На мене ми е все едно, интересно ми е дори само да наблюдавам движението по улиците. Все пак това е градът, където е преминало част от детството ми. Но за Младенов очевидно моята компания е крайно недостатъчна. Като си живял тук, казва той, сигурно имаш много познати, покани някои симпатяги, нека има и цвете, да краси масата. Това за цветето е мой израз, така наричах младите и хубави жени. Оставям за половин час началството в хотелската стая и тръгвам да търся братовчед си Петър Тодоров. Знаех му адреса - обитаваше под наем таванче през три - четири пресечки. Имам слука и след по-малко от час на масата ни в хотелския ресторант сядат до нас Петьо и любимата му Ася. Красивата арменка (истинското й име е Асхик) е и сладкодумна като братовчед ми, по очите на Младенов разбирам, че го е впечатлила. С две думи получи се приятна компания. И все пак, вечер като вечер, нищо особено, бях забравил за нея, докато след години, когато вече бях софийски кореспондент в града, братовчед ми не ми разказа какво се е случило в ресторанта на Златните пясъци, където работеше. Подготвяли се да посрещнат някаква чуждестранна делегация от приятелска държава начело с външния й министър. Час преди очакваното пристигане на гостите, докато Петьо „дирижирал” зареждането на масите, в залата изненадващо се появил Петър Младенов (тогава вече наш външен министър и член на Политбюро). Като зърнал братовчед ми, отишъл първо при него, стиснал му ръка: „Здравей, адаш! Как си? Какво прави хубавата арменка?” Братовчед ми не бе толкова поласкан, колкото удивен от паметливостта му. През всичките тези изминали години втори път двамата не бяха се виждали. Младенов имаше не само отлична памет за хора и събития, но и великолепен нюх - рядко грешеше в преценката си за този или онзи. Умееше да използва слабостите на хората, с които работеше. Разказвал ми е как на по-млади години, когато е бил първи секретар на ОК на ДКМС във Видин, дошъл на проверка Иван Абаджиев, тогава Първи на ЦК. Завел го на Дунава, на риболов, който бил старателно и предвидливо подготвен. В края на проверката, когато се завърнали в града с богат улов, естествено получил висока оценка за работата си. Самият Младенов, с когото работих повече от две години, имаше две слабости - чашката и жените. Падаше си по марковите западни питиета, носеше на пиене и се владееше отлично, независимо на какъв стадий е. Привързаността си към елитните напитки той не криеше, докато по отношение на дамите работата беше доста по-деликатна. Тъй като от мене не можеше да скрие поредното „цвете”, което му се е лепнало (не полагаше особени усилия да привлича хубавиците, високият пост и умението му да общува простичко, без преструвки и големеене сами вършеха работа) той представяше като братовчедка. Веднъж му казах, че броят на братовчедките му би смаял и арабски шейх, на което той отвърна с доволен смях. Живееше интензивно, но не губеше чувството си за реалността. Поне в онези по-млади години. Лично на мене не ми се вярва да е бил готов да повика танковете в оня бунтовен ден пред Народното събрание през декември 1989-та. Казал го е импулсивно в яда си.

СКАНДАЛ ЗАРАДИ НЯКОЛКО РИБЕТА

Литературният критик Любен Георгиев имаше виличка до морето в землището на квартал (бивше село) Галата и когато през лятото бе там, често слизаше надвечер на аспаруховския плаж, където рибарите теглеха мрежата и вадеха по някоя и друга лонда риба. Рибарите при социализма бяха вкарани в кооперация и си докарваха допълнително някой и друг лев, като продаваха още на брега част от улова на случайни зяпачи. Любен Георгиев не беше такъв. Те го познаваха - стар клиент, - макар едва ли да са знаели кой и какъв е и че е водил - например - „нелегално” Висоцки във Варна; обикновено той пръв избираше. Но веднъж, след многочасовите обичайни усилия, те просто нямаха слука - в мрежата се мяткаха десетина дребни лефера. Най-важният им клиент без двоумение заяви, че ги взема. Намръщени и досадени, рибарите, като видяха, че не могат да излязат на глава с него, го пратиха при бригадира си. Бригадирът пък го препрати при някакво по-високо началство. Стана неприятна разправия - на плажа, пред куп кибици. Изненада ме не друго, а реакцията на критика - имах го за човек спокоен, уравновесен, разсъдлив. Но така е в живота: можеш да правиш великолепни и точни анализи на хората и явленията около себе си, но да си напълно сляп за собствената си реакция. Особено когато става дума за прясна риба, на която си много-много голям любител.

ПРИ ОНЗИ

Есента на 2009 година. Вече съм пенсионирал пишещата машина и за да си почивам от рабоша (както на себе си наричам компютъра), всеки божи ден към 11 излизам на разходка в квартала. При хубаво време го обикалям целия. Кайсиева градина с 30-те си панелни блока-„близнаци” и отдавна унищожени кайсиеви дървета не предлага кой знае каква гледка. От западната страна обаче ме очаква любопитна изненада: в оградено около половин декар място са подредени купища вехти тенекии. И да не чете надписа човек, му е ясно, че собственикът на фирмата предлага части втора употреба за автомобили. Названието й обаче грабва погледа с необичайността си: ПРИ ОНЗИ! При всяка разходка го чета и гадая какво го е накарало да я кръсти така. А логично основание има - несъмнено старите резервни части „помагат” за по-скорошното преселение при онзи. Статистика, естествено, няма, но какъв шокиращ символ на бедността ни!