ИЗПРАЩАНЕ
ИЗПРАЩАНЕ
Изпрати ме, майко, до брега.
На къде отивам - сам не зная:
път, на който се не вижда края,
ме очаква както досега.
Дай ръка. Така. И в тоя ден
нека радостта ти не отлита.
Твойта мисъл винаги ще скита
по моретата ведно със мен.
Притисни ме крепко до гърди
и синът си целуни за сбогом,
после измоли смирено Бога
да закриля всички от беди.
Тежката си жалба усмири,
на вълните ме отдай без мъка,
че и в тая горестна разлъка
ще ме пазят те като сестри.
1928
СЕРАФИМ
Нощта бе страшна. Разярено
изхвърляше морето пяна
и плискаше се във брега.
А в кръчмата покрай мангала
рибарите се бяха сбрали
и гледаха навън с тъга.
„Студено, бре! - Дамян отмери. -
При жар съм, на, но пак треперя.
А вън какво е - Бог да бди!”
Потърка си от студ ръцете
и някаква жестока клетва
през зъбите си процеди.
Във тоя миг откъм морето
припука пушка, ек долетя
и дигна всички на крака.
„Това е знак за помощ, братя!
Загиват! Дирят бряг в тъмата -
да им протегнеме ръка!”
Изтичаха навън. В лицето
зашиба ги зъл, бесен вятъра.
И във обзелия ги смут
те от брега се суетяха
и да отплуват не посмяха -
сковал ги беше леден студ.
Изпървом гледаха в уплаха,
но скоро слама насъбраха -
и дигна се бял стълп от дим.
След него пламна буен огън
и пламъка огря в тревога
притичалия Серафим.
„Ще видят огъня” - издума
един. А той го смъмри: „Глуми! -
и в лодката се настани.
Наново пушки проехтяха,
гърмежите се с воя сляха
на разбеснелите вълни.
Към своето чело той пръсти
издигна в миг и се прекръсти,
и с поглед в далнината впит
понесе се със свойте хора
към бедния рибарски кораб,
от бурните води разбит.
И бореше се с изпитните,
що му изпращаха вълните,
но не склони ни миг глава.
Човешкият си дълг послуша
и във борбата седем души
от смърт невярна отърва.
На борда се и друг показа.
„Хей, слизай! Бързо!” Той му каза:
„Тук има болен… С него аз
ще чакам - как да го оставя?
Спасете тия и тогава
елате, братя, и за нас.”
Когато лодката се върна,
и майка му бе там - прегърна
премръзналия Серафим.
Но той се дръпна: „Още двама
на кораба ни чакат, мамо,
и тях ще трябва да спасим!
Е, кой ще дойде пак със мене ?
Другарите му, изумени,
предчувствуваха зла беда.
А майка му се втурна няма,
загледа го и в скръб голяма
на рамото му зарида:
„Послушай ме! Нима забрави,
че се в такава нощ удави
и твоя остарял баща ?
А брат ти пък откак отплува
ни жив, ни мъртъв се не чува -
прибра го, може би, смъртта.
Не тръгвай, чакай! Ще загинеш!
Ще ме сломиш! Смили се, сине,
над майчиния си живот!”.
„И тия тамо имат майка!” -
изрече и като замаян
подкара своя платноход.
Но тоя път бе сам във него,
и повече се време рея
из развилнялото море.
Без страх се бореше с водата
и здраво стискаше веслата,
додето кораба съзре.
Закрилник бе, а Бог закриля
безстрашните! С последни сили
той устреми напред лице.
„Спасени сме!” - извика бодро
стоящият човек на борда
и грабна болния в ръце.
Назад се лодката понесе.
Внезапно екна силен тресък
и кораба потъна в миг…
Над болния се той наведе
и с братски поглед го загледа
и подкрепи го с бодър вик:
„И ти си на живот обречен!”
И пак къмто брега далечен
се устреми във тоя час,
и щом се сенки провидяха,
с ръце им Серафим замаха
и викна със прегракнал глас:
„Къде е майка ми? Да дойде!
Да не тъгува: аз й водя
загубения син Игнат!”
И тоя вик замря сподавен…
От страшна гибел, без да знае,
спасил бе своя болен брат.
1935
ПОЖАР
Тъмен дим се внезапно показа,
после чу се страхотно пращене
и засъскаха искри - облази
ален пламък гората пред мене.
Заизвиваха буките клони,
сякаш в ужас за помощ зовяха,
ето пламък друг пламък догони
и в стихия свирепа се сляха.
Сред горещия дъх на пожара
вик на птици отекна в гората,
дето заедно с буките стари
до едно изгоряха гнездата.
1936
