Георги Н. Николов

Стихосбирката „Поледица” на Боян Ангелов е дело на издателство „Захарий Стоянов”, С., 2016 г. За нея в уводната й част Иван Гранитски, който е и редактор на книгата, отбелязва:

„Ако търсим обобщаваща метафора за поетическите пулсации в новата книга на Боян… ще кажем, че тя проследява скиталчествата на духа в реалния и илюзорните светове. През годините този автор е бил все по-властно и магнетично привличан от невероятното многообразие и причудливост на духовните пейзажи.”

Струва ми се, че именно одухотвореният разум, запечатан в проницателни слова, озарява тази книга.

С него се раждат, дишат, пръскат аромат и отлитат във вечността безкрайните метаморфози на чудото „живот”. Изригващ от сивата магма на космичното пространство, едновременно познат и неразгадаем, той властва върху планетата Земя. Подрежда кодираната същност на населяващите я човеци в общ цивилизационен спектър.

Дава възможност на личността да проумее смисъла на собственото си съществуване. Мисията, която носи в биологичната си същност от раждането до смъртта, трансформирана след нея в избледнели спомени. И разбира се - ролята си в обществото, без което дори аскетът не може в преднамерената си дистанцираност.

„Поледица” вплита в крехко равновесие живата с неживата материя. Върху гръдта на тази сплав Мисълта, верен индикатор за правото ни да бъдем, или да не бъдем, чертае своите трудни послания. За преходността на битието. За сивото русло, в което изтичат отредените ни дни.

Разпилявани нехайно и без остатък, докато в потната ни длан не остане нищо. За реалността на възприятията върху философския контекст на мъдростта. Съизмерими с алегоричния хоризонт на познанието, забулен с илюзии, внушения и интелектуални интерпретации.

Авторът е убеден че зад зримия пейзаж, в който залутано диша хорският мравуняк, има нещо друго. По-мащабно, доловимо само за избрани. Без определени граници, заявено начало и финализиран край. Това е чудото на Създателя, по чиято воля превръщаме идеята в естетическо бунтарство. Вярата - в канон на честта, добротворството, хармонията, взаимното доверие.

Друг въпрос е доколко ревностно, като апологети, следваме нейните повели. Ние сме богоподобни, ала само привидно. Всъщност сме тленни и неразумни. Готови да изгорим крилата си в полет към нещо, оказало се впоследствие прах от еретически тотеми.

Летейки след илюзии загърбваме скрижалите на изстраданата правда. Човечеството е несъвършено, но е осенено с благослова да съществува. Независимо от злините, които стоварва върху ближния с надежда за незаслужена прошка.

Независимо от себичността, дребнавостта, завистта. От атавистичната склонност към самоунищожение в името на идеи, които времето ще хвърли в калта. Паметта от прежни поколения трябва да ни подтикне към размисъл как да отсеем доброто от злото.

Да си отговорим какво предпочитаме - мир, или апокалипсис. И в какво откриваме рационалното зърно на бъдещото време, към чиято енигматика се стремим. В стиховете абстрактното се редува с достоверното, поетичният блян - с досег до реалността. Постепенно нейната абсурдност, граничеща понякога с гротеска, ражда закономерни предчувствия:

Когато ме ръкоположи
да търся опипом покоя,
съдбата помощ не предложи
и се стопи в тъгата своя.
Тъгата е меланхолично
усещане за неизбежност
и само малко по-различно
от отлив на съдбовна прежност.

„Усещане за неизбежност”

Заедно с творби, наситени с алегорична импресия, многостранен подход към абстрактно-интуитивния тематичен избор и психологични формули за битието, в книгата са включени и друг тип стихотворения. Те поставят акцент върху славни страници от българската история, националното ни достойнство и положението на страната днес.

В този условен втори дял на „Поледица” се бунтува гражданската съвест на Боян. На преден план изпъква аналогията между „преди” и „сега”. Добри Чинтулов от едноименното произведение развива байрак и тръгва в мрака. Ще го последва ли някой?

Защото апатията е по-удобна пред гражданските протести, безмълвното съзерцание на ставащото - безопасно, проверено в неизброими прежни страдания. А иначе:

Рушим стени, ала дувари
върху мечтите ни издигат
плъхоподобни господари.
Те дрънкат старите вериги
и ни изправят пред стените
на черквите окървавени,
пред смуглоликите гранити
от ятагани набраздени.

„Кураж”

Още много и добри думи могат да се изрекат за новата книга на Боян Ангелов „Поледица”. За стиховете, включващи спомени за посетени места. За личности и пейзажи, също обагрени в ярката палитра на твореца.

Но както съм споменавал и на други места, поезията се възприема най-добре чрез ума и сърцето. Непредубедено. Съпричастно. В естетическата плоскост на съвремието, предопределило нейното раждане за мислещи читатели и ценители.

Сборникът е нова стъпка в творчеството на Боян. Сполучливо единство между добре овладяна модерност и наболелите проблеми на българския обществен пейзаж.

Стиховете попиват в съзнанието ни и ни тласкат към размисъл върху значимите неща, кръжащи около нас. И върху мястото ни в изумителното тайнство, наречено „живот”. На тези въпроси отговор ще намерим в „Поледица”, която разгръщаме с интерес…