ОРИСИЯ
Една след друга селските къщи се вторачваха в настъпващата нощ с жълтеникавите си очи на прозорците, зад които мъждукаха газените лампи. Селото бавно затихваше след изгасването на всяка светлинка. Редки минувачи се мяркаха тук-там по разкаляните улички, глухо кашляха от овлажнелия тютюн на свитите от вестници цигари и изчезваха в ноемврийската мъгла по посока на кръчмата.
Такава е селската орисия.
Цял ден се трепеш от сутрин до вечер, а като притъмнее, завъртиш се вкъщи, скараш се на децата, излезеш на двора, навикаш на животните и… хайде през портата навън - към кръчмата. Така бе месеци наред, особено след свършването на войната.
И тази вечер Велю постъпи по същия начин. Не го свърташе вкъщи. Какво да прави - да се препира с баща си кой прав и кой крив не става. А със стария трудно се спореше, щото държеше винаги на своето. Стар земеделец, пък и кмет е бил. Каквото и да кажеше, винаги накрая завършваше с: „Голяма сила сме земеделците, да знаеш!”. И сега бащините му думи звучаха като от рупор в главата му.
Така беше, но след Радомир и Владая нещо си пречупи в неговата душа. Не стигаха само думите и сопите на оранжевата гвардия. Трябваше нещо ново, но какво? Върви му обяснявай на Стария, ако си нямаш работа. Та и затова се скараха тази вечер и сега, като придърпваше вехтия си клашник, Велю крачеше по смълчаната улица към близката кръчма на Джамбаза.
- Хайде, бе, от кога те чакаме - викнаха приятелите му още от вратата. Велю не каза нищо, само махна с ръка и седна на предложения му стол.
- Абе, Вельо, вярно ли е, че си носил Чауша на гръб? - рече му кръчмарят, като остави едва чаша пред него.
- Че е вярно, вярно е, ама тая чаша я прибери, не искам да пия - отвърна му той и бутна чашата с ръка.
- Абе, то ако всички са като тебе… трябва да затварям кръчмата.
- Ей, ама как така стана, бе, Вельо? Щото питахме Чауша, ама той вика - набора ще ви каже - заобаждаха се селяните покрай него.
- Как, та как. След пробива на Добро поле- отвърна им той и замлъкна. Ама много сте затурмили с тия пущини, бре - примижа от тютюневия дим и се закашля.
- Абе, остави сега пушека, ами казвай как стана? -викнаха срещу него насъбралите се селяни в кръчмата.
- Хубо, де! Щом искате, да ви кажа.
- Ш-шъ-т! - и в кръчмата стана тихо, като в църква. Забравиха и чашите, и грижите си, всички отправиха поглед към него.
- Най-напред се сблъскахме с генерал Ганчев, ама не издържаха юнкерчетата на генералчето, пометохме ги. След това решихме да пренощуваме в дефилето. Натъркаляхме се кой където свари. Опряхме гръб в гръб и… Да, ама ония не спали, а се обадили на швабите - аман-заман, помагайте. А и отгоре на това се разшетали из Софията, събрали де що има войска и ни емнаха още по тъмно. Стана една, не ти е работа. Засвириха снаряди, затракаха картечници и ни за избиваха като овчици.
- Брех, майка му стара! Ами вие? - сбута Доню един от селяните.
- Какво ние? - сопна му се Доню Чауша. - Ами ние заехме кръгова отбрана и почнахме да стреляме, ама в тъмното и то срещу оръдия и картечници само с тия пушки - закъде?! Та като гледах накъде отива работата, викам на Веля да стягаме цървулите и да ни няма. Пък и щото бяха плъзнали едни конници и де кого сбарат, връзват.
- Така и направихме - продължи Велю. - Зацепихме нагоре към Балкана. Добре, че наблизо имаше една горичка, иначе живи нямаше да се отървем. Ама бая народ изтрепаха там.
- Ами ти там ли носи Чауша на гръб, а?
- Точно там. Тогава, както си бягахме, той изохка и падна на земята. Помислих, че е ранен, метнах го на гърба, та в горичката. А той псува ли, псува. Пусни ме, бе! Не виждаш ли, че не съм ранен, само кракът ми е навехнат. Та оттам до първата гара. Ама не посмяхме да се качим на влака, щото претърсваха… и до тук пеш. Глад и босо ходене. Когато влязох в къщи, ходилата ми тропат по дъските, сякаш съм с обувки.
Селяните дълго стояха мълчаливо, отпива от чашите си и от време на време поклащаха глави. Велю ги гледаше и сякаш искаше да поеме мислите им в себе си, но махна с ръка и излезе навън.
Чистият въздух не можа да прогони натрапчивото чувство за тежката селска орисия. Накъдето и да поемеше, в очите му се въртяха образите на неговите съселяни и в душата му отново и отново нахлуваха мислите за селската мъка и немотия. И го горяха като жар в главата му, и блестяха като капчици надежда за този измъчен народ.
