Марина Матеева

На моя прадядо Матей Матеев,
загинал в боевете край Тутракан
през 1916 година под знамената на
Пети опълченски полк.

Пристъпил тежко сред житата златни.
Избърсал морно чело с бяла кърпа.
А вкъщи чакала го повиквателна.
И на дувара каменен оставил сърпа.
Оставил го. До следващата жетва.
До лятото на идната година.
Попил сълзите на жена си в шепи.
И стъпките му откънтели в синьо.
А после в тутраканските полета
задъхан тичал срещу всички смърти
и рухвали простреляни момчетата,
с които заедно от село тръгнали.
Но хълмът паднал. Българската лава
не спирала пред вражите шрапнели.
Светът не знаел за войска такава.
Тревите есенни от кръв чернеели.

След битката извадил бяла кърпа,
за да избърше кървавите пръски.
И си припомнял, че го чакат сърпът,
жена, деца и двама първи внуци.

И отброявал дните до сеитбата,
а след това - до кълновете пролетни.
Насън усмихнат крачел той към нивата,
бушували под слънцето тополите.

Но в тъмното бушувала тревога.
Румънците започвали десант.
И той отново втурнал се във огъня
на онзи кървав нощен ураган.
И светели пътеките куршумени.
И адът слязъл долу на брега.
И някъде край ряховските хълмове,
пронизан, той приседнал в угарта.
Събрал със сетни сили шепа пръст,
целунал я, погледнал към небето,
където бил оставил своя сърп
и този сърп оттам сега му светел…

Тополите са тънки бели свещи.
Аз коленича. Сричам шепнешком:
Матей Матеев.
Пети опълченски.
Загинал за Родината.
Поклон!

Село Ряхово, 10.05.2016 г.