Любен Панов

Откакто синът се сдоби с нов и ми подари стария си мобилен телефон, аз си купих самочувствие. Самочувствие можеш да си купиш с много пари, с мъжественост или с кьорфишек от трибуна, но аз си го купих с мобилния.

Крача си тържествено в квартала с наклони ту наляво, ту надясно съгласно командата на дисковата, а телефонът току звънне в затопления ми джоб: “Какво става бе, къде се загуби!” Бабичката.

Какво да става, зазяпал съм се във витрината на магазина, където на картон от скъсан кашон ме радват с едри букви: “Промоция!!! Сирене Търговище за 6.40!” А до него пъстра реклама на Свети Валентин от миналата година. /Светиня му е от новите календарни справки, като европейските ни цени./

Виждаш ли сега какво става?!

Някой /макар че обикновено е само бабата…/ ме търси. Значи някой се интересува как съм, мога ли да се дотътря обратно вкъщи. Значи някому съм нужен. Е, само на бабичката, но нали все пак звъни и има на кого да говоря насреща… Как да не ти се вдигне самочувствието.

Онзи ден усещам, че десетгодишното цигане зад мен на гишето в пощата ми пребарва джоба. Хващам го за мазния перчем и му показвам мобилния:

“Слушай, ако натисна тука само едно копче и одма полицията е дотърчала!” То ми вади два телефона: “Аз пък като натисна копчето на този - одма е дошла родата ми, а на другия - цялата маала, бате. Сега давай петте лева, дето ти ги върнаха от тока!”

Тука загубих, защото много добре знаех, че цигането, също като пластмасовия ми батериен събеседник в джоба и като съвременните ни реклами, е продукт на новото ни време. И, разбира се, отказах по-нататъшна разправия…

Преди празниците пуснах две-три съобщения като дар по левче за лечение на болни деца. Аз не мога като другите да викна хиляда, две или пет хиляди лева, но по левче защо не. И за самочувствие, и за съчувствие.

Модерно - не е като да ти звънят на вратата и да молят милостиня. Пуснах и ги забравих. До онзи ден, когато срещнах заглавие във вестника: “БЪЛГАРСКАТА КОЛЕДА - ЛИЦЕМЕРИЕ, ОБЛЕЧЕНО В ЗАГРИЖЕНОСТ.”

Зиморничаво ми стана. Загърнах пеша на старото си сетре, като че ли с това можех да прогоня настанилия се току-що горчив привкус от тези думи. Брей, казвам си, лепнали са ми едно от най-омразните човешки качества - лицемерието! Президент не съм, разбира се, и съвсем не е моя тази идея, но нали пратих съобщение… в името на детското здраве… два милиона не са малко все пак…

Да, но авторът твърди черно на бяло, че казаното от Шекспир /вероятно от изучаваните му в девети клас сонети/ “Облечи скръбта в думи”, нашите управници /в случая президентът/ са го перефразирали в “Облечи скръбта в… лицемерие.”

Право да си кажа, няма как да не се смути човек, когато, като мене, си е съвсем участник в това “перефразиране”. Защото аз наистина съм обхванат от тревога по тези деца.

Цигането, което ме ограби, си е живо, здраво и яко, и има махленския потенциал да рекетира днес още пет-шестима старци или ученички. Още повече, че държавата не лошо се грижи за неговите родители чрез многобройни програми за “интеграция”, адаптация, “преориентация”, “преквалификация”, “електрификация без дължима консумация” и т.н.

А децата, които не ги хващат благата на програмите и държавата се прави, че не ги вижда? Братчетата и сестричетата на цигането със страшни вродени или придобити болести?

При раждането на такова дете там те питат: искаш ли го или не? След като научат диагнозата, повечето родители ги оставят. На “държавно отглеждане” / сиреч на забрава от двете страни/.

Онези, които кажат: да, искаме си го, то си е наше и ще се грижим за него, в същата минута се обричат на дълго доброволно мъченичество. Невиждано отстрани. Неизплаквано от другите. Чуждо за щастливите мъченичество…

Винаги съм изпращал моите “есемеси” с треперещи ръце. И с буца в гърлото. Защото то е различно от раздаването на Задушница за душите на мъртвите. Вярвал съм, че моето левче ще тръгне из ефира заедно с надеждата ми да помогна за извеждането на тези деца от света на мъртвите.

Няма как идеята на президента за “Българската коледа” да бъде облечена в лицемерие. Един президент може да бъде лицемерен колкото си иска в “народната” си поза или в “искрената” си реч. Или в “бащинската грижа” към срещнатото на улицата дете.

Но когато един президент реши да поиска от поданиците на ръководената от него държава по един лев милостиня за болните й деца, то вече е п р и з н а н и е, че в организацията и ръководството на тази държава има нещо сбъркано. Най-малкото - нещо забравено. Това е много по-различно от лицемерието.

“Българската Коледа” не е съвсем българска.

Тя дойде отвън, когато отворихме прозорците за по-свеж въздух. Казаха на нарочените за новобългарски капиталисти: дарявайте, спонсорирайте, идете на Коледа в детските градини, покажете любовта си, така ще ви запомнят и ще ви почитат!

И голобрадите “богаташи” сваляха стъклата на мерцедесите и подхвърляха неденоминираните си банкноти, мечета и изтривалки за след дъжд. С нашите пари и с “благотворителна” цел /”Така правят на Запад и в Америка, нали знаете… гражданското общество там… благотворителността… пуйката на благодарността…”/. По-едрите ги заделяха за “по-дребни” покупки по бреговете на Черноморието.

Да, ама един ден новобългарските капиталисти се изпекоха като староамерикански и спряха да снасят златни яйца във вид на “благотворителност”.

Казаха, че кокошките били от техния двор и всеки да си прави собствената сметка. Тогава бе подсказана “Българската Коледа”, българското на която е само стародавното съпричастие на нашенеца към болката на осъдените деца и родители.

Лъжовното, че с нея моето левче ще реши огромния проблем, си го бяхме купили от чуждите ни учители много отдавна.

Може и така да е, но аз ще продължавам да отделям по левче до момента, когато държавата един ден би трябвало да каже: използвайте телефоните си за връзка с любимия човек, аз съм достатъчно силна, за да дам здраве на моите деца.

А това би означавало, че обратното броене за прираста на нашата нация, започнало преди близо четвърт век, е прекратено.

Гузното ми усещане обаче, че засега “Българската Коледа” стои от телевизионния екран като пребоядисана фасада на “Българската демокрация”, остава.

Дори и ако всеки ден държавните чиновници ми представят тефтерчето на Апостола, в което да са записали: “За лечението на слепия Димитър - 20 гроша, за сакатото дете на Никола - 23 гроша…”

2008 г.