Керка Хубенова

Слово за поета Димитър Данаилов по случай 95-годишнината от рождението му

Честит рожден ден, поете!
Честит юбилей, Димитре!
Честит да си сега на небесата, Данаилов!
И дано Господ да те е сложил на чисто и светло място, да си изминал вече пътя през „Долината на мрачната сянка” към която пое само седмица след 71-вия си рожден ден преди 24 години. Прекрачи отвъд: нелепо… внезапно…

Смразяващо си замина в студената и мъглива декемврийска привечер на 1992 г.
Бяхме потресени! Вестта за твоята погибел ни опечали. Беше си отишъл от този свят поетът на Чирпан - 30 години пазител на безсмъртния поетичен дух на Яворов в неговия роден дом.

Не ти беше време да ни напускаш, Моряко! Звукът от клавиатурата на твоята любима „Ерика” заглъхна…

Притаили дъх. Вторачени в побелелите ти коси, повече нямаше да слушаме с покорство и възхита, на живо, твоя тържествен, артистичен, дълбок и прочувствен баритонов регистър как рецитира поредните стихове.

Нямаше да те гледаме - седнал на стола, лежерно прегънал болния десен крак; стиснал между нозете си с десницата бастуна, а в левицата димящата неизменна цигара между изящните пръсти; нямаше да виждаме как след всеки финален куплет - вторачил взор през лицата, дърветата, къщите, вятъра, времето… преминаваш напред. Накуцвайки като една въпросителна, преминаваш напред…

Така, като в застинал кадър уловен в точния миг на прозрението, по-късно щеше да те обезсмърти върху живописното си платно твоят приятел - художникът Владимир Кондарев. На него съдбата бе отредила да снеме и твоята посмъртна маска; да извае отливката на десницата, с която пишеше стиховете си; да проектира и изработи твоя паметник, който поетичен Чирпан щеше да постави недалеко от този на Яворов в парка, на мястото на любимата ти пейка с изглед към булеварда пред дома ти.

…Но никой все още не знаеше това, преди то да се случи! И близо четвърт век оттогава сега отново „чуваме и виждаме” онази мелодия на стиховете от всеки твой импровизиран рецитал: да заглушава делничното жужене; да отвява еснафските клюки; да реже змийските езици на мълвата; да къса завесата на мрачните помисли и разширява пътя на светлината… Останаха ни само стиховете ти, Моряко, и споменът за тебе - жив, завладяващ, човечен….

Поете, ти стоеше над всяка посредственост. Беше самотник, но… никога не остана сам! И не защото около теб кръжеше неизменната подкрепа на учителя по литература Ангел Колев, близостта на д-р Емануил Манев, рамото на приятелите от твоята „чирпанска дружинка”, а защото до чашата ти с черно чирпанско вино, с бяла и силна чирпанска ракия, винаги присъстваха и имагинерните извивки от искрящите чаши с „Божуле” и „Перно”, с „Мирабел” и „Абсент” на твоите любими прокълнати поети.

Рецитираше ги гръмко, артистично, прочувствено, щом духът им проникваше в теб и обладаеше мисълта ти. Така всеки път ти ни правеше съпричастни на удивителния свят от слово и дух. Вибрираше на една и съща честота с двете жени на живота си - Поезията и Любовта. Многоликата, властната, нежната, неизбежната, завладяващата, всепоглъщаща Любов. Виждаше я във всичко, което е „женско”; и дълбоката, чистата, високата, съизмеримата с вечност Поезия. Носеше я в сърцето си.

Твоят непокорен чирпански дух беше обладан единствено от тях - двете - двете жени на живота ти! Смиряваше се единствено пред тях. Но като силен, истински мъж владееше странната представа за общуване и взаимност помежду ви. Хармонията на тази триизмерна идентичност зачеваше и раждаше плод - този на собствения ти живот.

И ти го извисяваше в стиховете си; провъзгласяваше го: с дръзкия език на Франсоа Вийон, с бохемския апломб от стиховете на Пол Верлен; събираше го в скиталчеството на Артур Рембо; извличаше го от красотата и нежността в близостта на Яворов и Мина; от страстния огън в безсмъртната и неизбежна любов на Яворов и Лора; вдигаше го с чашата от „тежко и кърваво чирпанско вино”; давеше го в драматизма и страданията на Жак Превер, заклеваше го с онези паметни негови стихове, които прочувствено рецитираше, готов да разкъсаш и ризата си:

“…Тази любов,
гонена дълго от нас
и от нас наранявана
мачкана, бита,
забравена, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце
тя е твойта любов,
тя е мойта любов…”

И всеки път, Моряко, всеки път заедно с теб артистично и живо пристигаха при нас твоите приятели, твоите слушатели-великите прокълнати поети. А после?… После водеше битки наравно с Ботев. Мечтаеше с хайдушките копнения на Яворов. Мъдруваше с Вазов. Страдаше със Смирненски. Разкопчаваше ризата си, а под нея - в студ и в пек, винаги - неизменната моряшка фланелка. Сочеше я с пръст! Издигаше я в култ! Разказваше за бохемствата, морето, дните и нощите с приятеля в сърцето ти - поета Иван Пейчев…; редеше спомени за срещата ти в музея на Яворов в родния Чирпан с великия Владимир Висоцки. Разлистваше дълбоката печал на Димчо Дебелянов и рецитираше с неотразима артистичност стиховете му:

„Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила…”

…Така, Димитре ти и зачеваше, и износваше, и раждаше единственото живо и реално дете, което остави след себе си в този живот, което ще надживее всяко време - детето родено от двете твои жени - Любовта и Поезията; най-чистото и вечното дете на твореца - неговото нетленно творение - СЛОВОТО!

То е в трите ти излезли приживе книги: „Милиони гълъби” (1954), „Тракийска луна” (1969), и „Незаключена врата” (1991). То е и в другите три поетични сборника, които излязоха посмъртно: „Хляб и чаша вино” (1993), „Стъклопис за Георги Данчов” (1996) и „Молитва към човека” (избрани стихове, 2002).

И не е нужно да си натворил стотици, или хиляди стихове за да оставиш истината на белия лист. Истината и в онова твое прочувствено, и затрогващо послание към вечната жена, което през сълзи, с потиснат патос и синовна печал огласи:

Човекородице Марийо,
на тебе първом аз се моля:
спокойни сънища сънувай
и вече не ходи по мъки.
Не ставай преди мен, отспи си -
будилника ще ме събуди.
Ти с крепък сън събирай сили,
за да живееш сто години.

Човекородице Марийо,
о, винаги е сладък хляба,
когато равно го разчупиш
ти на семейната трапеза.
Но моля ти се: не оставяй
за тебе сухите трошици.
И забрави за този навик
от моето бедняшко детство.

Човекородице Марийо,
почивай си и поиграй си
със внучката си - жива кукла,
приела святото ти име.
О, тъй прилича тя на тебе
с коси, очи, чело високо,
с уста, изрязана с паричка,
дарена с твоята усмивка.

Човекородице Марийо,
ти мое всекидневно - Мамо!

Изтръгваше от дълбините на душата си най-съкровеното твое желание и го адресираше към бъдещето гръмогласно:

„В къща с незаключена врата
и без куче часовой на двора,
и без сто години самота
искам да живея вече хора….”

Живя… И… нехаеше за делника, Моряко! Бохемстваше в него като в празник. Беше живият живот със всичките му възходи и падения, с пулсацията на духа и ритъма на бита. Сега си онова, което остави в ония, които те помним и обичаме; и ония, които ще те обичат от стиховете ти утре.

В твоя памет ти посветих стихотворение и ако днес ме слушаш от някъде, чуй го:

НЕПОЗНАТИЯТ МОРЯК

В памет на поета Димитър Данаилов,
прегазен от кола в една декемврийска
вечер на 1992 г., когато пресича
булеварда пред дома си в Чирпан.

Тъмни сенки под двете очи.
Вежди-ключ на челото и бръчки.
Пуснал котва на стола - мълчи
и потропва с изопнати пръсти
между чашата - бавна отрова
и цигарата дето гори
с тази негова утрешна болест…
После става и бавно върви…
Ние също мълчим, ние гледаме
как поета си тръгва от нас;
как се мята косата му в гребена
на студения вятър. След час
той съвсем ще изчезне от спомена.
Няма никой да разбере
как до своята утрешна болест
не достигна. Асфалта го взе
в свойта черна душа и потъна
тази негова тайна, и драма.
…Нощ след нощ ще се разсъмва,
ще се къса живота ни бавно.
Но един ден /почти незаконно/
ще си спомним Моряка в казиното…
Ще го търсим и денем, и нощем
пак пред някоя чаша със вино.
Ще го търсим… Но само в стихове
ще се буди духът му възкръснал.
А гласът с баритонов регистър
/без да знае, че вече е късно/
ще бележи печално сезона,
в който той е пристигнал различен.
И ще лизне сърцата ни огънят:
„Дойде отново есента, Димитре….”

…”Човешкият живот е като лъх”- твърди Словото Божие. И дано на небесата да е пълна свободата ти, Димитре! И дано сега в Божието присъствие, под нозете на Господ в едно с Пейо Яворов и Павел Матев, ей така - по земляшки, по чирпански - вдъхновено, поетично, чисто да сплетете дух с дух в онази небесна прегръдка на простителност и любов, на взаимност и неразделност!

…А тук в земята на живите дано тези 95 лета, и онези, които ще бележат твоето рождение след всяка измината година - все така да са наситени с бъдеще, с живот и повече, много повече светлина, за онези, които идват след нас и трасират пътищата на времето - в твоя Чирпан, в нашата Родина, под небето на този свят!

2 декември 2016 г.