Красимир Бачков

Учителят по рисуване Ясен Чарски влезе в осми „в” клас и застана до катедрата. В дъното на стаята учениците подхвърляха някаква раница, крещяха и въобще не го забелязваха. Двама трима от учениците на първите чинове станаха, но останалите продължаваха веселбата си.

Чарски постоя около минута, после вдигна дневника на класа и с все сила го удари върху катедрата. Чу се оглушителен гръм и учениците започнаха да застават по местата си. Той ги поздрави, те отвърнаха с половин уста и часът започна.

На последните чинове няколко момчета продължаваха да се хилят и закачат. Докато с гръб към класа учителят скицираше на дъската, как се рисува интериор на стая, отзад раницата хвърчеше, докато накрая се озова в краката на Чарски. Той се наведе и я вдигна. От нея се изхлузи пакет цигари и той го хвана още във въздуха.

- На кого е раницата? - попита с присвити очи Чарски.

Класът се смълча. Никой не искаше да издаде собственика на раницата.

- Значи, за цигари имате пет лева, а за един лист и един молив нямате петдесет стотинки? Я се погледнете! Половината клас сте дошли неподготвени! Защо? Толкова много ли искаме от вас?!

- Господине, хайде не се впрягайте! - отвърна Николай, неформалния водач в класа - Голямо чудо станало! Знаете, че всички пушат, нали?

Учителят бавно смачка цигарите и ги хвърли в коша за смет. Усмихна се накриво и кимна:

- Знам, разбира се! Човек не може да излезе или влезе в училище, от вас! Наредили сте се пред вратите на двора и пушите, сякаш ви плащат за това! И да ми каже някой, защо се тровите може ли?

- Щото е гот! - отвърна Николай и всички се захилиха. - А да рисуваме не е готино! Не е интересно да правим нещо, което не искаме!

- Слушай, момче! - с глух глас изръмжа Чарски - Не са ви пратили тук, за да правите каквото си щете, а каквото е нужно! Училището не е цирк, за да ви е интересно и да ви се харесва!

- Говорите така, защото сте учител! - обади се Ния от втория чин. - А когато сте били на нашата възраст вероятно сте били също като нас!

- Не отричам, че на вашата възраст съм вършил щуротии! - прошепна Чарски - Но по мое време знаехме кога да спрем с глупостите! Вие сега нямате мярка за нищо, нямате срам и дори не разграничавате лошото от доброто! Понякога се чудя, как могат да деградират хората, само за две - три поколения!

- Хайде, да не ни обиждате! - изписка Ния - Знаете, че нямате право!

- Знам, моето момиче! Знам! Само вие имате права…!

- Добре, господине! - изправи се Николай - Да се хванем на бас, че няма как да ни мотивирате, за да рисуваме! Става ли?

Чарски направи няколко крачки между редиците, после седна на стола зад катедрата. Потри уморено очи и вяло каза:

- Добре, но без никакъв бас! Просто ще ви разкажа за едно осемгодишно дете, което видях преди месец. После ще изляза от стаята и ще ви оставя сами. Това ще е тест по човещина. Може да го издържите, но се съмнявам…! Всъщност, ще видим!

- И ще ни оставите сами?!… Да правим, каквото искаме?! - писна отново Ния.

- Да! Ако щете, вдигнете училището на главата си! Щом толкова ви е ума…!

- Да не съжалявате после? - поклати глава Николай.

- Едва ли! - тъжно се усмихна учителят. - Ще съжалявам, ако няма полза от това, което ще ви разкажа! Другото е без значение!

- Става! - плесна с ръце Николай - Разказвайте, господине! Имайте предвид обаче, че сме гледали всякакви екшъни по телевизията и с нищо няма да ни впечатлите!

- Кой знае? Може и да си прав! - потри небръснатата си брада Чарски и започна - Миналият месец ходих с една моя позната до столицата, в една голяма болница. Тя е онкоболна, трябваше да си направи изследвания и определени процедури там. Почти цял ден висях по коридорите, докато я чаках. Бях се задръстил от скука, когато забелязах да се събират лекари и сестри в предпоследната стая на коридора. Нещо ставаше там и реших да погледна. Групата медици стоеше странно смълчана, докато всички се бяха вторачили в едно слабо дете. То лежеше на болнично легло, но специално повдигнато зад гърба му. Рисуваше върху обикновен лист от тетрадка, голям формат, с цветни моливчета. Главата му бе остригана, очите му бяха огромни, красиви и тъжни. Щом свърши рисунката, детето я подаде на една медицинска сестра.

- Нали ще изпълните желанията ми? - кротко попита то, а сестрата побърза да го увери:

- Разбира се, Криси! Всичко ще бъде така, както искаш, миличка!

- Защото аз ще гледам от някой облак и ще видя всичко! Моля ви, направете го!

- Разбира се, ангелче! - с накъсан глас обеща сестрата, а по лицето и се стичаха сълзи, които оставаха мътни следи. Тя подаде листа с рисунката на лекарката до нея, а после всеки протегна ръка, за да го види. Така детската рисунка стигна до мен. Знаете ли, какво бе нарисувало това дете? Себе си, седнало на едно облаче. Гледаше от там, а на земята имаше три деца, пред всяко от които имаше изображения и написани с разкривени букви думички. Изображенията бяха на сърце, черен дроб и бъбреци.

Такаааааааа….! Разбрах, че Криси бе пожелала, след смъртта си, нейните бъбреци, черен дроб и сърце да бъдат имплантирани на нуждаещи се болни деца. Така децата щяха да бъдат спасени, а малката Криси щеше да живее в тях, по някакъв странен начин. Детето нямаше възможност като вас да рисува в училище…! Нейната мотивация да рисува бе самият живот! То не си пожелаваше подарък от дядо Коледа…! Малко преди смъртта си, то искаше да помогне на други болни деца! Единадесет дни по-късно разбрах, че Криси отлетяла на нейното облаче! Това не е екшън, а черен цвят от истинския живот, но как бих могъл да ви впечатля с него…? Вие сте виждали всичко….по телевизията!

Чарски се надигна, хвана дневника под мишница и напусна класа. Бавно закрачи към учителската стая. Чудеше се дали ще успее да стигне до нея, преди учениците от 8 „в” да излязат от класната си стая. Тъкмо хвана дръжката на вратата, когато чу, как някой бяга към него. Разочарован се обърна и видя Николай. Момчето се приближи, спря отведнъж и смутено каза:

- Извинявайте, господине! Ние не сме чак толкова сдухани! Ще се върнете ли при нас? Но… и да не дойдете гарантирам, че гък няма да чуете от никого в класа! Честна дума! А и… може пък това дете да ни гледа там, от облака си…!

Учителят прехапа горната си устна, шляпна момчето по врата и двамата се насочиха към стаята на 8 „в”.