СТУДЪТ
В дълбока, тъмна пещера живеел Студът. Всеки го отбягвал, защото имал леден характер и вършел поразии. Единствен Вятърът му бил приятел. Двамата се скитали в гората, издували бузи, откъсвали листата на дърветата и ги замразявали. Настигали хората и щипели ушите и носовете им. Пръскали със заскрежена боя стъклата на къщи и коли - ей така, за да не се вижда нищо през тях.
Най-много Студът бил сърдит на човека. Затова, че си правел сред пъртините пътеки, вървял си по тях и изобщо не го забелязвал - него, страшният и опасен Студ.
- Как така? Как така? Всеки трябва да трепери от мен! - възмущавал се той.
- Ама, че се е озлобил този Студ! - казвал си Човекът, нахлупвал по-дълбоко шапката над ушите си, свиркал с уста и се пързалял по огледалните пътеки.
През този град тичала игриво и една рекичка. Тя минавала край къщите, заобикаляла дворовете, прекосявала полянката и се шмугвала в близката горичка. По цял ден малката река подскачала от камък на камък, звънко се смеела, пеела някаква си нейна песничка и гласът й звучал из целия град.
Чул я Студът. Спрял се намръщен до нея, подпрял се на един стар дънер и се замислил:
- Дали не се присмива на мен тази Дългуша? Хм! Почакай! Почакай! - заканил й се той.
Мислил Студът, мислил и измислил. Измайсторил най-ледените ледени въжета и с тях здраво завързал рекичката.
Замлъкнали хората. Врабчетата не чуруликали. Сковала се водата в малката, светла рекичка.
Само Студът бил доволен.
- Ха! Ха! - смеел се той - Ще ми се присмивате, а? Кой сега е по-силен?
Само, че Студът нещо не е разбрал. Докато гордо раздрънквал ледените си висулки, окачени по раздърпаната му дреха, децата се събрали край рекичката и за нещо се разговорили. После се разпръснали в разни посоки.
Не минало и час, обаче, те се завърнали - кой с кънки, кой с шейна, кой с найлон. Застанали сред рекичката и… мигом я превърнали в пързалка. С шум и глъчка те се спускали по ледената й повърхност и смехът им полетял чак до небесата.
- Ихааа! Вардааа! Идвааам! - викали децата и шейните им се стрелкали край дървета и храсти.
А Студът, скрит зад дебел дънер гледал сърдит и безпомощен.
