ЕСЕННА СРЕЩА

Пенка Иванова

Слънчевите лъчи проблясваха по есенните листа, които като пъстроцветни пеперуди се рееха из простора. Мария ги наблюдаваше от прозореца до момента, в който се позвъни.

На вратата стоеше снажен, представителен, около петдесетгодишен мъж в тъмен костюм и вратовръзка.

- Вие сте Мария, нали! - уверено каза непознатият.

- Да! Заповядайте, влезте!

- Много исках да се запозная с Вас. Най-после ми се отдаде тази възможност. Една командировка в чужбина ме срещна с Вашата дъщеря. Уговорихме се, да Ви донеса подаръка, който лично е изработила за Вас. Тя сигурно Ви е предизвестила за това.

Мария, жена на преклонна възраст, недоумяваше защо този човек толкова е желаел да се запознае с нея.

- Бях известно време в Испания. Веднъж случайно поведохме разговор с Кремена. Когато чух за Вас, веднага Ви свързах с това, което бях слушал от баща ми. Сигурно си спомняте войничето с белия кичур. Аз съм негов син, следвоенно поколение - усмихвайки се, подчерта гостът.

Мария сякаш не можеше да повярва на това, което току-що бе чула. До този момент тя не знаеше нищо повече за момчето с белия кичур.

- Да, спомням си много добре случая с баща Ви. - каза Мария, започна да разопакова подаръка и смени темата - Ех, тази Кремена! Тук нейната стая е превърната в галерия с гоблени. И там ли с това се занимава!? - Тихичко говореше, вглеждайки се в гоблена представителната, запазена, въпреки преживяванията и годините си възрастна жена. - Кремена замина със семейството си за Виласар де Мар - Испания преди десетина години. Вие сте разбрали, работят и сега там. Не са си идвали оттогава. Единствената им връзка с мен е телефонът. Не ми се искаше да отиват, но какво да се прави… Всеки сам си решава. Нима моите родители някога, бяха съгласни с моето заминаване?
………..

Мария през четиридесетте не се поколеба. Може би защото още не беше жегната от съдбата? Беше едва шестнадесетгодишна. Не всеки на тази възраст може да предвиди трудностите, с които ще се сблъска. Но тя сама взе решение:

„Ще стана доброволка!”

Изпратиха я на няколко месечно обучение в София за самарянки - подготовка на кадри за медицинска помощ по време на Втората световна война. Тук тя получи първите знания и умения. Беше одобрена и пое с поредния военен ешалон. След кратък престой в тогавашна Югославия, продължиха за Надканижа - Унгария. Бойните действия бяха в разгара си. Назначиха Мария в пригодената за лазарет сграда. Първите дни не й бе леко. Вглъби се в себе си. Стана мълчалива. Убеди се, че мълчанието води към размисъл… Но нали мисълта провокира съзнанието?! Тя разбра, че по време на война съзнанието, чувствата са по-различни. У дома винаги може да се намери изход при всяка ситуация - на фронта е друго. Мария съпреживяваше болката на ранените, правеше всичко възможно да им се помогне. „Затова съм тук…” - казваше си тя и така по всяко време на денонощието, имаше готовност да посрещне, да приеме пристигащия от огневата линия ранен. Колко мъка изпита, когато докараха в лечебницата момчето с белия кичур. Дадоха му първа помощ, но случаят беше по-специален. По едно време лекарите го бяха отписали, но тя се срещна лично със завеждащия клиниката..

- Моля Ви, направете всичко възможно! Нека да го изпратим в голямата болница.

- Добре, Мария, отидете с него! - съгласи се Даевски.

Мария придружи войничето при транспортирането и хоспитализирането му в болницата на разположения по склоновете на планината Мечек град Печ.

- Необходимо е спешно оперативно лечение - каза специалистът, който го прие. - Състоянието на това войниче е критично. Прогнозата не е добра. Гаранция за живота му не мога да дам..

Настаниха момчето - безнадежден случай в хирургичното отделение на голямата болница в град Печ. Мария се сбогува с него. Трябваше веднага да се връща в Надканижа. Ранените, които пристигаха по всяко време на денонощието от фронтовата линия, не търпят отлагане. Всеки миг е съдбовен. Напрежението за медицинския екип е голямо, но няма нещо, което да е по-важно, по-ценно от човешкия живот.

- Налагало се е да лекуваме и пострадал от противниковия лагер, но какво да се прави - спомня си и днес Мария. - Хуманност преди всичко, независимо кой кой е, наш или чужд. Понякога имах чувство, че не всеки войник знае за какво воюва. Случаи имаше най-различни - между живота и смъртта най-вече. Голям беше ужасът един ден, след взрива в двора на нашата болница. Чух силен трясък. Когато излезнах, храната с баките, която току-що бе изнесена от кухнята, за да се достави в отделението с ранените, беше разпръсната наоколо. Главният готвач и помощника му лежаха безжизнено в противоположни посоки. Те загинаха! Храна за болните няма. Настана паника. По едно време дойде едно русначе - отговорник на отделението, в което бяха настанени руските пациенти. То разпореди храната предназначена за неговите болни да се подели, за да се подсигурят и нашите. Така отделението ни не остана без обяд, жизнено важен за хора в тежко състояние. Война като на война, но и тя си има край.

Когато се върнах отново в Родината - бях доволна, че и аз съм дала нещо от себе си в полза на другите. Учих допълнително и до пенсионирането си работех в окръжния град като медицинска сестра. После продължих още десетина години в голям балнеоложки център.
……….

След като изпрати госта /сина на войничето с белия кичур/, фронтовачката цяла нощ не мигна. Дали защото навън духаше силен вятър, или защото имаше пълнолуние, което осветяваше новия гоблен - изобразяващ древна часовникова кула? Мисълта й отново я върна в онази безсънна нощ през четиридесетте, когато недоверчиво все поглеждаше будилника, за да не пропусне ешалона, с който трябваше да замине на фронта…

Замисли се и за емиграцията през последните години: „Защо децата и внуците не са край нас сега? Ще се завърнат ли някога? Не заради нас, а за България, да я запазят, да съхранят българското!”

Сутринта Мария излезе навън.

Продължаваше промяната на есенния пейзаж. Нощният вятър напълно беше оголил дърветата, а пред нея се стелеше златист, флорален килим.

Фронтовачката пое дълбоко въздух:

- Ех, години, години! И аз съм в есента на моя живот. Въпреки това - посрещам всеки изгрев с убеждението, че ще дочакам завръщането на Кремена.

Ноември, 2016 г.