Николай Славов

ЕТЮД 1

на Стефка Тотева

По калдъръма
залезът пробягва.
И в погледите
мълком се оглежда.
До стълбите ми
черна котка бавно
заприда вечерната прежда.
Латерната
припява за последно.
Отива си денят
в отпити глътки.
И сводът натежава
да го следвам
до здрача със нечути стъпки,
че да се слея
с утринния залез -
под еркерите
часове да бродя.
Да се завърна
в този рай потаен.
И само с теб да го повторя.

ЕТЮД 2

Жените искат
като нея…
По стъпки изворна роса
едно разискрено момиче иде.
В очите изгревът се смее
на тази слънчева шега
с косите й,
денят да види.
Тревите дъхнат окосено.
И в пеперуденото бели,
поляните на късен зной
момичето е тъй поело -
с току наченалите трели
на утринния птичи рой.
По стъпки
изворна роса
разискрено момиче тича.
В очите му денят се смее.
И тази слънчева шега -
да срещат изгрева, обичат
жените само.
Като нея.

НИКУЛДЕН

Окото на града блещука.
Свещ
със нокътче дълбае мракът.
В съня забързан и горещ
ТЯ сякаш иска да дочака
как ТОЙ - навикнал уморен,
оставя грижите на прага.
Съблякъл вчерашния ден
на дланите си, Й протяга
желанието да приеме -
напук на всички правила,
че вързал скапаното време
на оня бряг, до сутринта
обикновен ще Я обича.
Обикновен ще помълчи.
Защото толкова различен
за първи път е може би…
Разсъмва - не разсъмва.
Миг
завърнал кичури в очите,
дълбае с огънчето стих.
Почакай - да им е честито!

ЗАД ХРЕБЕТА

на С. Т.

Пиян от лош късмет, забравих
веднъж да преобърна сам
кълбото на едно вълшебство
от спомени - мечтано детство,
докосвах те в съня. И знам -
при нечие добро начало
към корена поемах аз,
във дланите с една умора,
обръгнала на ветрове -
да мога да съм стих
в тревогата,
която ме зове
с едно предчувствие за полет,
посяло птици във тревите.
За вечерите под дъжда забравил,
потъвах с теб измамно в здрача.
Оплел в косите им едно
полуусещане за съвършенство -
задъхан, синеок те чаках
зад хребета. При звездоброя.
И без да съм разбрал кога -
така непитаща и боса,
оставяла си във нощта
магията на късна обич.

АНТИТЕЗА

И пак начевам от начало.
До всяка следваща минута,
когато няма да смиря
гневът, осъден от махалото
на злоба - залюляла грубо
и крепости от суета…

Но вперил сетивата в делника,
неистова да чувам Болката
по стръмна пропаст от лъжи -
избирам ветрените мелници
на бой със съвестта. Отколкото
удобство в чуждите вини!