Мина Карагьозова

Дадох това заглавие на текста за новата поетична книга на Иван Енчев, защото то е емблематично за нея. Стихотворението „Есенни славеи” дава и названието на стихосбирката „Отвесна есен”. То е една точна, брилянтна метафора на зрялата, жестока, но и плодоносна есен в живота и творчеството на автора.

Голяма е болката на поета - и национална и бащина болка за разпилените по света чеда на Родината. И умилението пред славеите, които не отиват в топлите страни, мръзнат през зимата, и сред „несрета глад и зимен студ / летят/ уроци за криле и песни”. Като есенни славеи са творците, останали в родината, патриотите, останали в нея. И е прекрасен техният летеж. Въпреки всичко - летеж…

Книгата започва с програмното стихотворение „Монолог на шурец”, което всъщност е предизвикателство към злото, към бездушието и посредствеността. „…Гласът ми висок е до Бога.” - заявява щурецът, който от столетия е символ на твореца. Действително, истинският творец се отчита само пред Бога. И разчита, и се прекланя само пред него.

Стихосбирката съдържа три цикъла стихове „Българско хоро”, „Намигване към вечерта” и „Славянски бележник”. Включени са и две поеми - „Небесна детелина”и „Река Марица”. В „Българско хоро” се чува стенанието на бежанците, болката по обезлюдените български села, вяра в силата на българското хоро, заклинание „Да бъде во веки веков вярата ни Българска!”.

Тези стихове нямат нищо общо с урапатриотарските декларации, които поне хората от моето поколение помнят.Това е болка, любов и надежда за възкресение на Родината. Надеждата на зимния славей да бъдат подети от младите неговите уроци по летене и песни…

„Намигване към вечерта” е цикъл, посветен на житейската есен, когато зимата и вечерта може би са вече някъде много наблизо. Това са стихове, наситени с пушкинова светла печал, с опит за поетична житейска равносметка.

Стихотворението „Люлка” определено изявява таланта на автора към извайване на драматични миниатюри, към пластична зарисовка на есенния пейзаж, към обобщение и метафорични послания за отлитащото време и за люлката, която прилича на махало на часовник.

Стихотворението „Вкаменена мида” се превръща в поетична метафора на живота, прекаран в тичане към върха и там, във високото, изкатерилият се със сетни сили човек вижда, че върхът е бил дъно на море. За това ясно свидетелства вкаменената мида. За някои преди него върхът е бил дъно. Във вечния кръговрат на живота няма нищо постоянно. И както е казано в „Еклезиаст”: „Суета на суетите, всичко е суета…”

Ще бъдеш сляп - по-гол от мида без черупка!
И вече нито сам ще чуеш, нито сам ще видиш
как все на вятъра е всичкото търчане
да трупаш бедността на своето честолюбие.

В „Минзухар в саксия”отново в лицето на едно увехнало цвете е изстрадана разликата между ценностните системи на хората, расли тук и на „чужденците” - нашите деца, израсли в чужбина…Умира минзухарът, непогален и незабелязан от внучето, вперило очи в телефона си…И на въпроса, който гложди душата ни - ще бъдат ли българи все още нашите потомци, отговорът, тъжният отговор е - не! Защото хора, не родени тук, няма как да не попият чуждата култура и чуждите обичаи…

Цикълът „Славянски бележник” включва стихове, посветени на България, Русия, Сърбия, Полша, писани в последните 36 години. И е един вик за обединение в името на живота и Бога.

Сияят двата бряга на реката!
Единият си има черква с кръстове.
А другият - джамия с полумесец.
Реката на живота чака ние
да вдигнем моста между двата свята
за красота на себе си и Бога. -
По моста ще познае Той чедата си.

Поемата „Небесна детелина” ми напомня „Почакай, слънце” на Дора Габе. Това е един откровен диалог със смъртта. Наречена „бездна”, „черна крава”. Гонена от живота чак в ада на Земята.

Скрий се, грозна краво,
със очи на стадо черни котки!
Спри се! Не пресичай майчин път
по моя Млечен кръг! -
Удави се
в кладенеца на Надеждата
сред родния ми стихнал дом!…

Нека злото, смъртта, се удавят в кладенеца на надеждата. Нека пеят и летят есенните славеи в отвесната есен на живота.

Нека река Марица даде на чедата си второ раждане, сили и вяра. В поемата „Марица” поетът се е опитал да обхване необятното - живота, миналото, бъдещето и паметта - това, което всеки ще вземе за себе си.

Опитът на Иван Енчев да поднесе на длан красотата на своята есен заслужава уважение, внимание и обич. Това е.

Иван Енчев. „Отвесна есен”. Редактор Георги Ангелов. София, „Българска книжница”, 2015