Стефка Тотева

ПРОЗОРЕЦЪТ

Остарял от болки е светът
и дните му са преброени,
и в есенно разпятие дърветата горят
протегнати нагоре.
И котката мълчи, защото знае думите,
които са последни.
И сякаш всичко е изгубено.
Но в тъмното един прозорец -
баща ми
от отвъдното ми свети.

В ПОНЕДЕЛНИК

Съвземам се от загубата и смъртта на близък,
прогонвам снощните кошмари
и като котката Марина
от перваза птичките разсеяно следя…
И чашата с кафе в ръката ми е всичко,
от което имам нужда,
като изключим поглед или дума,
с които някой
/може би извънземен/
реши да ме дари…

***
Когато е любов,
и думите са музика,
която ги събира…
Когато е любов
и можеш да я изразиш -
със светлина и тяло…
Когато е любов
и се извива в тебе огънят
на болката и радостта…
А ти стоиш безмълвна и сама,
когато е любов,
а ти не знаеш още…

***
Тази улица е моя река -
с цветовете на дните ми.
Търкулната питка е детството,
от нея си чупя залъче -
да преживея до утре.
Тази улица е моя река,
по нея се смее баща ми,
детето ми идва към мен,
и всичките ми приятели…
Тази улица е моя река
по нея тръгва мъжът,
когото обичам.
И реката е станала златна.

***

На Николай Славов

Докато ти ме харесваш,
ще тръгне към мене птица,
защото сърцето ми е гнездото,
където тя ще пребъде.
Докато ти ме харесваш,
ще се препъне бедата
и няма да стигне до мене.
Ще се повдигам на пръсти
ще се въртят световете
и аз ще вървя към другия край на живота,
и нищо няма да свършва,
докато ти ме харесваш…