ПЕСЕН ЗА ЯНА
ПЕСЕН ЗА ЯНА
Казват, че сме такива -
само за скръб родени.
Мъката ни горчива
по мярка ни е скроена.
И ни ограбват свои,
и ни превземат чужди.
Светлите ни герои
спят и не се събуждат.
Чакаме нещо ново -
дали ще дойде? Няма!
Свихме Балканджи Йово
в собствената му драма.
Шепа народ остана,
който можа, замина.
Чу се - хубава Яна
в Кипър бере маслини.
Българи мои, спрете
да се огъвате в кръста.
Бог ни е дал ръцете
не да му кършим пръсти,
не да се жалим вкъщи,
да нищим въже от вени.
Тегло назаем се връща
тъпкано и солено.
Само с късмет остриган?
Знаем я тази песен.
Въже от вени не стига
даже да се обесим.
Казват, от мъка пеем,
животът бил насила.
Ако ще го живеем,
нека не е по милост!
Нека да е сурово,
по мъжки - рана до рана.
Тъй както падна Йово,
ала не даде Яна.
БЪЛГАРСКА СВАТБА
Тъпани, тъпани! Крачи женихът начело.
Сватба е. Страшно е. Сбира се цялото село.
Пукат се гайдите, тъжна е булката в бяло.
Псуват мъжете, жените кълнат на умряло.
Котки и кучета в тъмните ъгли се крият.
Сватба е, казват ни. А пък гъдулките вият.
Тропат сватбарите, блъскат се зли и неверни.
Попът е в църквата. Попът е целият в черно.
Моя Българийо, влизаш от клетка във клетка.
Пак те продадоха, пак те венчават по сметка.
Плачеш под булото. Храмът е пълен със кости.
Твойте търговчета нямат ли срама от Господ!
„Имат! Простете им!” - всичко пред Бога отричаш.
Ти си ги раждала. Ти и сега ги обичаш.
Пийте до пръсване! Ад и небе да се кърти!
Вият гъдулките. Мама се жени посмъртно.
СУБСИДИРАНО ОТ ЕВРОПА
Понеже съм отвсякъде кутсуз
и все ми е финансово кахърно,
реших, че в Европейския съюз
на бял човек и аз ще се обърна.
Изтеглих заем, после взех и друг,
обух на дядо старите цървули,
оставих си жената без съпруг -
деня-нощя опъвах като муле.
Насях бадеми… Лешници до тях…
Молби подадох, както правят всички.
С едничката надежда заживях -
да дойдат европейските парички.
Но вместо тях в един работен ден,
додето пълнех водната цистерна
(Европата се сетила за мен),
пристигнаха едни мъже във черно.
Отрязаха ме, значи, като поп -
неправомерно бил съм кандидатствал.
От банката ме погнаха до гроб.
Дотука със субсидиите! Баста!
Като ви казвам, че не ми върви!…
Дори и в миша дупка да се скрия,
наместо европейските пари,
затънал съм във дългове до шия.
Сега си имам собствен малък Рай -
треви и тръни - все екологични,
и аз сред тях, облечен със… познай! -
смокиново листо за по-прилично.
Европата е пъпът на света,
тя мисли за доброто на човека.
Но със Европа да се разплатя,
ще бачкам здраво цели седем века.
ГРАНИЧНА ЛИНИЯ
Този град е отдавна на две разделен от закона,
изкован от човешката мисъл за право и ред,
и личи отдалече браздата на мъртвата зона,
охранявана зорко от няколко кофи за смет.
И клечат по капаците гладни и зли котараци,
а кварталните кучета вият отдолу на глас
като черни прокоби и бели невидими знаци
за последните живи минути на някой от нас.
И сред малката джунгла на тези нахални животни
ето, идва женица, загърната в призрачен шал.
А след час или два до съседната кофа ще кротне
тъжен старец, в живота си бял ден до днес невидял.
Те са мъртви души и смъртта от дъха им се рони,
вече бивша жена и отдавна забравен съпруг,
но стоят и си чакат реда на граничната зона,
охранявана строго от мрачните кофи с боклук.
Ще закусят с трохите от нечия скромна вечеря,
във торбите ще скътат по някой омекнал картоф.
И животът, заситен, отчаяно път ще намери
за една най-последна и страшно инфарктна любов.
Хора божии, чуйте: наглеждайте верните стражи!
И дори да ви пари, дори да ви стърже от глад,
не пестете боклука! Боклукът е жизненоважен
за душите човешки от мъртвородения град.
ПРОФЕСИЯ ЩУРЕЦ
Какво работя и по колко ям,
какъв тютюнец под небето пуша,
с кого замръквам вечер тук и там…
От питане дошло ми е до гуша!
Ех, ако бях изпечен бюрократ
и носех гордо тежката си чанта,
как щеше да се радва този свят
на всичките ми певчески таланти!
А аз живея четири за пет,
запрягам здраво музите в хомота
и тъй ора куплет подир куплет.
Професия ли? Нищо не работя!
Добре поне, че някой божи раб,
със песните ми близал люти рани,
подхвърля две пари - за сол и хляб,
та гладното си гърло да нахраня.
Но все едно, аз пак ще съм честит -
без пукнат лев, без топло одеяло.
Не искам слава. Дайте ми кибрит!
Щом спра да пея, сам ще се запаля!
ПЪТУВАНЕ ДО МАМА
И когато животът озъбен над мен се намръщи,
и ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма,
аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи
с девет цветни лехи и усмивката топла на мама.
Мама прави юфка. И разстила корите на двора
върху чисто платно, от брашно и любов натежало…
И присядат смирено край нея животни и хора,
всеки стиснал във скута си своята купичка бяла.
Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има.
Не оставя за себе си даже строшена коричка.
И със своята обич и своята сила за трима
до небето израства. И всъщност е майка на всички.
Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне -
вие идвайте тихо, сами или двама по двама.
Аз ще давам по равно на всички, които са гладни,
и ще расна полека… Додето достигна до мама.