Петър Ванчев

НОВАТА ЦАРИЦА

Отначало малкото пчелно яйце се намери в една обикновена килийка с шест идеално прави стени, восъчно легло и мека възглавничка. Обикновените килийки са онези жилища, в които се излюпват пчелите-работнички. Едни от тях носят вода, други - нектар, трети - цветен прашец, четвърти - прополис, пети - са детегледачки в пчелната Детска градина. Шести - завършват специализираната Полицейска школа, седми са строители, а повечето от пчелите-търтеи се превръщат в общински съветници в местния Парламент…
„КАЖЕТЕ МИ, КОГА В ЕДИН КОШЕР ИМА МЕД?” - често пита своите клиенти моят приятел - Тончо Пресата, който продава вестници пред театъра и сам си отговаря: „КОГАТО ИМА РЕД! Няма ли в един кошер ред, няма и мед. Тъй е за всеки град, за всяка една държава, за целия Евросъюз и за целия свят, ако щете…”
Разбира се, най-важната личност в пчелния кошер е Нейно Величество - Царицата-майка, без която семейството не е семейство. Но колкото е важна Царицата, толкова важни са и пчелите-работнички, без които не може да има нито мед, нито восък, нито прашец, нито прополис, нито безценното пчелно млечице, с което се хранят само кралските важни особи…
В един такъв кошер, в който имаше много мед, защото имаше безупречен ред, се появи малкото пчелно яйце, за което започнах да ви разказвам. То бе както хиляди други яйца, които снесе Царица-майка. И може би малкото яйце щеше да си остане все така малко и от него да се излюпи една обикновена пчела напролет, която да носи сладък нектар в своята гушка, а след това други пчели-кулинари да превръщат нектара в истински мед.
Малкото яйце не знаеше нищо за всичко това, спеше си кротко във восъчното креватче в дъното на работническата килийка. Но ако някой ви каже, че пчелните яйца са кръгли като китайски топчета пинг-понг или са като яйцата на колибрите, не му вярвайте. Те не са кръгли, а продълговати в началото, но още на втория ден се свиват като бели запетаи в дъното на килийката. Ако човек не може да вижда наблизо, то трудно би могъл да стане пчелар. Има хора, които си слагат очила с дебели стъкла, но стъклата се запотяват или падат на върха на носа им и те не могат да работят, без да ги наместят зад пчеларското було. А е доста неудобно да наместваш очилата на носа си и да мислиш кога пак ще паднат.
Затова едно от важните условия, за да станеш пчелар, е не само да имаш голямо желание, а и да виждаш добре наблизо. Не можеш ли да виждаш добре, работата е доста по-сложна. Известно е, че на този свят има късогледи и далекогледи хора. Но има още късоумни, дългоумни и вятърничави, чиито мисли хвърчат подир вятъра, който е техен баща. А както е известно - Вятърът юзди няма и неговите синове - също.
Това ядосва сериозните и НЕ вятърни хора, които се стремят да сложат юзда на целия свят и да го подкарат накъдето си искат.
Но аз малко се отплеснах, защото самият съм малко вятърничав и все пак - едно нещо не забравям - каквато работа да започне човек, каквато и история да захване, трябва да я свърши докрай. А аз едва сега започвам Историята за малкото пчелно яйце.
Да, това яйце щеше да си остане там, където се роди, но след като Царицата го остави в килийката, тя излетя от кошера навън, придружена от личната си стража. Царският кортеж направи един малък кръг над своя небесносин кошер, след това един по-голям - над голямата черница и тъкмо щеше да се прибира, когато…. О, цялата свита онемя, защото в близките клони на едно дърво видя два пъстри пчелояда, известни със своето разбойничество. Те връхлетяха върху Нейно Величество и Царицата заедно с няколко пчели от най-близкото й обкръжение изчезнаха в разтворените им човки. После пчелоядите направиха хитлеристки лупинг, върнаха се и унищожиха останалите придворни. Само две млади пчели-телохранителки като по чудо успяха да се спасят. Те се върнаха в кошера и съобщиха за голямото нещастие. Хармонията, редът и дисциплината рухнаха изведнъж. Пчелното семейство бръмна с наострени жила и първият пост на полицейската му стража връхлетя върху едно магаре, което пасеше наблизо. Тридесет пчели забиха в него острите си жила, то процвили от болка, хвърли къч и се втурна към близката река, за да се овъргаля в една от нейните локви… Пчелите, които го ужилиха си мислеха, че нещастното магаре е виновно за гибелта на Царицата-майка…
Да, винаги е така, когато си роден магаре на този свят - дори да не си виновен, ще те набедят за какво ли не. Може да те нападне цял рояк от разярени пчели и тежко ти, ако си алергичен към т.н. АРПИТЕРАПИЯ.
Но онова магаре съвсем не бе алергично към Апитерапията и дори пчелната отрова го отърва от ревматизма, който имаше в старите си колене. Но заради пчелоядите-изтребители пчелният кошер неочаквано осиротя.
Затова на извънредно заседание се събра Местният пчелен парламент и реши - колкото се може по-скоро да се направи конкурс за Нова Царица с двубой между пчели-амазонки. Но за всеобща изненада в кошера нямаше нито една пчела-амазонка и час по-скоро те трябваше да се родят.
Тогава дойде една млада стажантка от Гинекологичното отделение на кошера, вдигна внимателно малкото пчелно яйце от восъчното му легло и го премести в ново просторно жилище с балдахинено легло, пухени завивки и изящно полирани стени, толкова идеални, че в тях всеки можеше да се огледа.
- Къде съм ? - попита малкото яйце .
- Ти си в специализираното отделение за производство на пчели-амазонки! - рече младата стажантка: - Вече няма да бъдеш обикновена пчела, а нещо мно-о-го повече.
При тези думи пчелата-стажантка извади със сребърен черпак от една златна тенджера прясно пчелно млечице и с него напълни почти до горе цялото жилище на малкото яйце. То заплува по гръб сред езерото от млечице, зарита от радост и започна обилно да се храни. След три дни яйцето се превърна в ларва. Точно единадесет дни пчелата-стажантка всеки ден носеше по един сребърен черпак с пчелно млечице. Порасналата ларва от малкото яйце наедря, бузите й порозовяха и тя се почувства необикновено силна. Малките й крачка укрепнаха, а на гърба й се оформиха два чифта продълговати златни криле. На дванадесетият ден ларвата се превърна в пчела-амазонка с прекрасно копринено наметало и колчан стрели на кръста. Тя не осъзнаваше настъпилите промени в себе си и един ден запита младата стажантка:
- Извинявай, скъпа! Но какво става с мен?
- О, Вие се превръщате от пчела-амазонка в пчела Инфанта, Ваша Светлост! - отвърна стажантката и дълбоко се поклони. Заедно с нея се поклониха цяла свита от придворни дами и търтеи-кавалери.
- Какво означава „инфанта”? - попита бившето яйце.
- Инфантата е титла за наследяването на Трона в Пчелното семейства. - отвърна един търтей-астролог: - Вие сте най-прекрасната сред всички други Инфанти и според моите изчисления имате хороскоп на бъдеща Царица.
- Нима аз ще бъда вашата Царица? - запита Инфантата и се изчерви за своята нескромност.
- Почти деветдесет процента, Ваша Светлост! - отвърна друг търтей-тамплиер и също се поклони като свали тамплиерската си шапка. - Но преди това аз ще бъда Ваш придворен Учител по литература, а Вие ще получите уроци и от други наши учители - уроци по ориентиране сред цветните алеи на полето; уроци по балет, музика и царски обноски; спортни уроци по самбо, карате, стрелба с лък и други бойни изкуства. А също - и уроци за нападение с римски меч и за отбрана с африкански тризъбник. И не на последно място - уроци по фехтовка със сабя-дамаскиня и английска шпага… Ах, толкова много уроци трябва да научите, Ваша Светлост! Но аз Ви моля да бъдете особено старателна в бойното изкуство, защото точно от това зависи дали Вие ще бъдете нашата Царица
След тези думи Златната Инфанта, както взеха да я наричат пчелите, бе отведена в Царския лицей за обучение. Там тя видя още петнайсет други Инфанти, които също бяха претенденти за Трона на Царицата. Най-прочутите пчелни учители обучаваха всяка от тях, а жълтите вестници и Националната пчелна телевизия отразяваха всичко, свързано с живота на Инфантите.
Само след десет дни в Централната зала на пчелния кошер се проведе Турнирът на пчелите-инфанти. Петнайсетте кандидатки застанаха една срещу друга, а повече от сто образовани търтеи, облечени в съдийски тоги, отчитаха всеки двубой.
На края от петнайсетте кандидатки останаха само две - едната бе Прекрасната Златна инфанта с жълто наметяло на раменете, наследница на онова малко пчелно яйце, за което ви разказах. А Втората Инфанта бе изцяло в черна окраска - с черен шлем, черна ризница, черно наметало и само в ръката й ослепително блестеше един сребърен меч.
- Днес е краят на турнира на пчелите-амазонки ! - обяви от съдийската ложа Главният прокурор сред всички образовани търтеи: - Сражават се Златната инфанта, чийто род е от Южна Италия и Черната инфанта, чието родословно дърво е от Африка. Двубоят е с всички налични оръжия. Нека по-добрата да стане Новата Царица на нашето царство.
При тези думи всички търтеи от трибуните станаха на крака, започнаха да тропат с подкованите си ботуши, да викат и да трещят като на световен футболен мач.
Жесток и неравен беше този двубой, защото Черната инфанта беше с една глава по-висока от своята съперница. За сметка на това Златната бе по-ловка и смела. Това бе гладиаторска битка! Отначало двете пчели-амазонки се сражаваха с дървени пики, но пиките се строшиха като препечени солети, щом срещнаха техните щитове. След това инфантите извадиха късите си римски мечове, но при първия сблъсък мечовете се счупиха - все едно не бяха римски мечове, а клечки за зъби. После дойде ред на двубоя със саби-дамаскини и на английските шпаги, но скоро и те бяха потрошени. Накрая останаха само африканските тризъбци и коварните рибарски мрежи. Двете претендентки за Трона бяха капнали от умора. Но у Черната имаше повече злоба и хъс. В нея напираше истинска ярост, защото тя смяташе, че лесно ще стане Царица и подчини всички на своята вола, но на този свят трудно се става Цар, а още по-трудно - Царица. И както е известно, демоните на злобата, гнева и яростта са лоши съветници.
„Каквото и да правиш, ядосаш ли се - преброй до десет!” - казваше някога бабата на Черната Инфанта. Но този път тя преброи само до пет и раздразнена от ловкостта на своя враг, замахна с рибарската си мрежа и я хвърли, но единият край на мрежата неочаквано се оплете в собствения й крак. Тя изгуби равновесие, а това бе достатъчно за тризъбеца на Златната инфанта…
Футболните трибуни на търтеите отначало замряха, а след това нададоха яростен рев. Предишните велможи на старата Царица, вдигнаха победителката на ръце, свалиха амазонските й доспехи и я облякоха в царски одежди. На главата й сложиха безценна корона, отрупана с цветен прашец от изумруди, смарагди, опали, рубини, сапфири и дори една малка космическа люспа, взета от някакъв метеор, паднал тук преди един милион и петстотин хиляди години и донесъл първия рояк с пчели на земята…
От този ден Златната Инфанта престана да бъде пчела-амазонка. Тя стана Новата Царица в пчелното семейство и се превърна във Върховен повелител на целия кошер. Хармонията, редът и дисциплината бяха възстановени напълно.
И това не е една измислена „вятърна” приказка, а самата Истина, защото само в пчелния кошер и само в една друга - премъдра игра, в шахмата, е възможно подобно нещо. Там, макар и рядко, когато старата Царица е погубена, но една обикновена пешка премине през полето на целия противников отбор - тя се превръща в НОВАТА ЦАРИЦА. Същото се случи и с малкото яйце, което първо се превърна в ларва, после - в пчела-амазонка, в инфанта и накрая - в най-прекрасната ПЧЕЛА-МАЙКА. Сега тя живее в своя светло син дворец, има лична армия от телохранители, царски готвач и цяла свита от придворни, които я хранят, обличат и пазят като четирите зеници на очите, които има всяка пчела… Но, ако си мислите, че Царицата-майка само командва своето царство и нищо не прави, дълбоко се заблуждавате.
Всеки ден тя снася повече от хиляда пчелни яйца - също като онова, едва забележимо, малко яйце, каквото някога бе самата тя. Царицата е най-умната сред всички пчели, но отлично знае, че колкото важна е ТЯ, толкова важни са и пчелите-работнички, защото без тях не може да има дори една капка от онзи мед, който децата толкова много обичат, а всички мечки по света - го сънуват в големи делви или в малки гърнета в зависимост от зимния си сън - дали е голям или малък….
- А какво стана с пчелоядите-разбойници? - ме запита едно малко момче от нашата улица, в ръката на което бе кацнала премръзнала малка пчела… И може би един ден то щеше да стане пчелар, защото без да го е страх момчето стопли пчелата с дъха си и тя отлетя в кошера на своята Царица.
- О, не е хубаво да се разбойничества в този свят! - казах му аз: - Една вечер лошите пчелояди тъкмо се канеха отново да нападнат пчелите, когато моят приятел Тончо Пресата ги издебна с ловната пушка на дядо си. И….
- „Бу-ум! Бу-ум!” - каза хлапето: - От двата пчелояда остана само шарена перушина.
- Точно така. - отвърнах: - Но аз си взех едно оцеляло перо от тях и с него написах тази приказка и другите приказки за пчелите.

ЕДИН БОЖИ МИГ ОТ ВСЕЛЕНАТА

- Няма нужда да се тревожиш и да бързаш! - казваше Столетната костенурка на младата си петдесетгодишна Внучка, която единствена остана да живее с нея.
Останалите й роднини се пръснаха по всички краища на света.
- НЕ бързането - продължи столетницата, - е първото костенуркино правило! Който бърза, не стига дори до СТО години! А какво са някакви си СТО години - един божи миг от Вселената. Ние, костенурките, сме вегетарианци - пасем само полезна трева и никому лошо не правим. Затова живеем до триста години.
- Така е! - отвръщаше Внучката, която отхапваше от четирилистната детелина на поляната и въобще не знаеше, че четирилистната детелина носи щастие: - Но напоследък - продължи тя: - аз започнах да се тревожа, защото вече трета година мишките крадат яйцата ми и ни едно костенурче не се излюпва.
- Трябва да смениш мястото, където снасяш яйцата и ако през месец юли те останат здрави и читави, тази година през август аз ще имам здрави и читави пра-внучета.
- Как да сменя мястото до оградата на пчелина, когато то е единственото, което по цял ден се огрява от Слънцето-инкубатор, а без топлина ни едно яйце не може да се излюпи.
- Смени го! Точно оттам минава подземната магистрала на полските мишки, а те - проклетите, само яйце да зърнат и - край! Ако са малки, събират се по две, по три и търкалят яйцето, докато го приберат в бездънните си складове.
- Имам чувството, че срещу наглите мишки ние, благородните костенурки, сме безсилни. Ето, колко години ти нямаш ни едно правнуче. А, който няма правнуци, никога не е напълно щастлив в този живот. Затова, достолепна ми Бабо, моля те - измисли нещо!
- О, няма какво да мисля! От мисленето получавам мигрена и цяла седмица след това слагам студени компреси върху нажежената си коруба… Но аз познавам Големия смок, който е Пръв враг на мишките. Лошото е, че освен мишки, понякога той обича да яде и яйца…
- А-у-у! И той е разбойник - както всички смоци наоколо.
- Така е, но има еднолична Охранителна фирма. И дори г-н Пчелогриж, собственикът на пчелина, в който живеем, се съобразява с Големия смок. Човекът гледа много-много да не се виждат, защото при среща и двамата не са любезни един спрямо друг… Но пчеларят не закача смока, защото мишките най-много се боят от него. Все пак в цялата тази работа има един недостатък - Големият смок изяжда по една мишка седмично, а г-н Пчелогриж иска той да изяжда всеки ден по две мишки и тогава те щяха съвсем да изчезнат … Независимо от всичко това, аз мисля, че трябва да се доверим на Смока, защото само той би могъл да опази твоите яйца…
И Столетната костенурка, придружена от Внучката си, запъпли по каменните стъпала на селската дворна фурна, в угасналата пещ, на която живееше смокът. Той тъкмо се бе свил на кълбо за следобедна дрямка, когато двете костенурки с мъка изкачиха нагорнището и потропаха на входа, затулен с един капак от стара тенджера. Големият смок предпазливо пропълзя до вратата си и попита:
- Кой с-сега ме тревожи?
- Извинявай, съседе! Ние сме - късоопашатите костенурки и идваме по важен въпрос.
- С-със какво мога да ви бъда полезен?
- Нали ти си официалният охранител на този пчелин?
- Аз-з с-съм! - рече смокът: - Но затова никой и нищо не ми плаща. Дори г-н Пчелогриж веднъж ме подгони с дебела тояга. Но след време и аз го подгоних, та сега сме едно на едно по гоненица в пчелина…
- О-о! Не се страхувай от него! - рече Старата костенурка: - Вчера го чух да казва, че ти си мно-о-го полезен, защото си гонел мишките от пчелина.
- С-с това съ-ъм напълно съ-съгласен! - отвърна Големият смок и му стана изключително приятно, макар че чак след пет години доброволна служба пчеларят бе признал това.
- Нещо повече! - рече Старата костенурка. - Ние с моята внучка, смятаме, че ти заслужаваш медал за охрана.
При тези думи Големият смок се почувства изключително поласкан:
- О-о, ако това е така, вие сте изключително умни и аз бих могъл да направя нещо за ва-асс!
- Точно затова сме дошли. - намеси се Младата костенурка: - От три години мишките крадат яйцата ми и от тях не се излюпва нито едно! А баба отдавна чака своите пра-внучета.
- Това е с-съществен проблем. - рече Големият смок и излезе от своето скривалище: - Аз ще се погрижа, но-о…
- Какво „но-о”? - попитаха разтревожени двете.
- Не съ-ъм с-сигурен, че ще опазя всичките ви яйца. Впрочем - ти по колко яйца снасяш годишно? - попита смокът Младата костенурка.
- Обикновено по шест. Но от тях едно дори не се излюпва!
- А къде снасяш яйцата?
- На Южния припек, в ляво от оградата на пчелина.
- С-съгласен съм да поема охраната над яйцата. Но не давам гаранция, че всички ще оцелеят.
- Колко от тях ще останат? - попита Старата костенурка.
- Най-вероятно - едно!
- О-о-о! Това е нищо. Ако се излюпи едно костенурче, то ще е толкова самотно, че самотата ще го погуби. За какво си ни ти тогава?
- Добре. Поемам ангажимент поне две от яйцата да оцелеят.
- И това е нищо! - разочарова се Младата костенурка, но баба й каза:
- Уважаеми, съседе! Ако оцелеят три от яйцата, аз ще ти кажа къде точно Дядото на г-н Пчелогриж е заровил Златното имане на техния род.
Смокът изправи изящната си глава и просъска от изненада. Много пъти той бе чувал за Златното имане, много пъти сам го бе търсил и - нищо! Но майка му - най-старата змия сред всички смоци от селото, която доскоро обитаваше змийската гарсониера до запустелия зелен кладенец, му каза, че единствено Костенурките знаят къде точно е заровено Златното имане и че който го придобие, ще стане най-богатата и най-почитана змия сред всички наоколо… Това съблазни Големия смок и той се съгласи:
- От мен да мине! Мисля, че едноличната ми охранителна фирма може да опази ЧЕТИРИ от безценните Ви яйца.
- Дръж на думата си докрай! - рече Старата костенурка: - Ей къде е моят свидетел!
И над главите на тримата в настъпилия полуздрач прелетя Среднощната Горска Сова със стоманени нокти, която пронизително изпищя. Големия Смок, уплашен се стрелна в тревата, защото той и мишките най-много се страхуваха от стоманените нокти на Среднощната Сова.
Тя често изпълняваше ролята на Съдия сред животинския свят, защото в този безлюден район бе най-умната и най-мъдрата птица. Със Столетната Костенурка заедно бяха завършили Вселенския университет по дълголетие и Костенурката винаги можеше да разчита на нея. До този момент Совата мълчеше сред клоните на вековния бряст и само слушаше какво става, защото макар и да летеше по тъмно, тя знаеше всички тайни наоколо. Сега само прелетя над тримата и узакони техния Облог.
Двете костенурки щяха да покажат на Големия смок къде е заровено Златното имане, а той трябваше да опази яйцата на Младата костенурка.
Речено - сторено! Сторено, но дали щеше да стана точно така, както трябваше да стане, това знаеше само г-н Пчелогриж.
Щом пукнеше пролетта, той идваше на своя пчелин. Затулен зад пчеларската маска от сутрин до вечер бе там. Какво правеше и какво си говореше с пчелите, никой не знаеше. Някои от тях гълчеше, други хвалеше и от това похваленият кошер жужеше вдъхновен. Пчелите като трасиращи куршуми изчезваха в безкрая и се връщаха със златни крачета, чиито ботушки бяха пълни с цветен прашец. Други носеха нектар, когото древногръцките богове наричаха „амброзия”, трети снабдяваха с вода семейството, четвърти се грижеха за Царицата-майка, защото всяка Царица има своя свита, която не дава и косъм да падне от нея. Пети охраняваха с парализиращи стрели и остри копия пчелните кошери.
Когато имаше слънце, пчелинът жужеше така, сякаш пееше медоносна песен. От това жужене двете късоопашати костенурки неволно заспиваха в тревата и сънуваха дългоцветни сънища. А Големият смок, който се бе свил недалеч от старата джанка, блажено припичаше дългия си гръбнак. Той внимателно наблюдаваше Южния край на оградата. Точно там преди седмица Младата костенурка пак бе снесла своите шест яйца и сега задачата на Смока бе да ги пази, защото само тогава щеше да научи къде е скрито Златното имане и да стане най-богатият и най-почитан сред всички наоколо.
Още щом Младата костенурка снесе яйцата си, мишките ги засърбяха ръцете. Две от тях се втурнаха към Първото яйце, но Смокът изхвърча като стрела, захапа едната и с истинско удоволствие я глътна цяла в предългия си стомах. Другата мишка успя да се мушне в дълбокия лабиринт на мишето метро. Стрелна се чак в дъното на последната спирка и припадна там, а сърцето й тупаше с двеста удара в минута! Съседките й се втурнаха да я свестяват, донесоха кислороден апарат и напръскаха лицето й със студена вода. Мишият доктор извади от старата си чанта валидол срещу сърцесрив и чак след двайсет минути Малкото мишле дойде в съзнание. Тракайки през зъби то каза:
- Ви-видях! Го-големият Змей и Ла-ламята пазят яйцата на костенурките.
- Какъв Змей? Каква Ламя? - попита Мишият доктор: - Змейове и Лами има само в приказките на хората. А хората са същества глупави и неразумни. Ей го, г-н Пчелогриж! Някога той бе учител. Но по-неразумен човек аз не съм виждал при тази кошмарна безработица. В главата си има смесен рояк от вятърни мисли, пчелен мед и цветен прашец… Впрочем медът и цветният прашец направо са безценни, но едва ли някой знае - защо този човек избяга от големия град и се завря в тази пустош, където е Вековното кралство на костенурките, нашето почтено МишеКрадство и ловните полета на Големия смок…
- О-о! - плесна се по челото Мишият доктор: - Точно Големия смок е видяло Малкото мишле, а му се е сторила цяла Ламя.
- Така е! - намеси се една мишка-папарак, която бе журналистка във всекидневния таблоид „Последни огризки”. - Нашият вестник пръв писа, че има Облог между Костенурките и Големия смок, но никой не ни повярва. Ако Смокът опази четири от костенуркините яйца, те ще му кажат къде е скрито Златното имане и той ще стане милионер. Но, ако не ги опази, ще види един милион през крив макарон!
- Ние няма да се откажем от яйцата на костенурките! - наперено рече един млад мишок-националист: - Пресните яйца са изключително полезни, особено когато от тях се приготвя крем-карамел за Карнавала на мишките-абитуриенти.
- Това е истина! - подкрепи го една късопола млада мишка и като го погледна, предизвикателно каза: - Ако ти, Мишоко смел, откраднеш едно костенуркино яйце за мен, аз съм готова да бъда с теб цял месец преди Бала…
- Ах, ти, палавнице! - размаха заканителен пръст Мишият Доктор, защото тайно завидя на младия мишок за късополата: - Ти знаеш какво искаш, но той не знае какво ще стане…
Всичко това бе достатъчно Младият мишок да хукне през глава към яйцата на костенурките. Но там, слял се с тревата, го чакаше Големият смок. И понеже бе сит, той само замахна с дългата си опашка и така цапардоса мишока по челото за поумняване, че духът му отлята в Небето на мишките, което се намира някъде зад Йоносферата на мишките, а може би - зад тяхната Стратосфера, ако знаете какво точно това е Йоно - или Страто-мишко-сфера…
Всички, които наблюдаваха това, бяха потресени от съдбата на мишока. Но хубавата млада мишка се овладя и каза:
- Колко смел и същевременно колко глупав бе този младеж! Вечна му памет! Но, дами и господа, нещо трябва да се измисли и то колкото се може по-скоро! Всички знаем, че Големият смок яде само по една мишка на седмица. Затова предлагам две седмици нито една от нас да не се показва навън. Така Смокът ще прегладнее и като няма мишки… ще посегне на Онова, което сам пази …
И наистина - цели две седмици навън не се мярна нито една мишка. Смокът толкова прегладня, че макар и със свито сърце тайно, изяде едно от Шестте костенуркини яйца. Но те не видяха това и той успя да ги заблуди:
- Ссъ-жалявам много! - каза им една вечер: - Мишките успяха да отмъкнат едно от вашите безценни яйца.
- Това е ужасно. - потресена бе Младата костенурка, но Старата я успокои:
- Не се тревожи, мила! Още имаш пет цели яйца. Освен това ти трябва да живееш триста години, за да проумееш този свят. Затова се стегни и не си хаби нервите.
След една седмица се случи пак същото. Мишките си направиха среднощен купон в най-голямата подземна дискотека, защото от Шестте яйца бяха останали Четири! Още едно и Големия Смок нямаше да научи къде е скрито Златното имане и нямаше да стане първото влечуго милионер.
Но Смокът реши - каквото и да става, да не яде повече от яйцата на костенурките. Гладен обаче стои ли се? Който е гладувал знае, че коремът ти отначало започва да шепне: „Време е да ям! Време е !” После мърмори: „Хей, какво се мотаеш! Дай нещо за ядене!” След това :” Некадърник! ЗАЩО стоя гладен? Гладен съм, гладен!” - Докато тънките и дебелите черва се разбунтуват и вдигнат народна революция: „А ти с-си гаден! Гаден и неблагодарен, дръвник!”
Ей това същото „дръвнишко” и „неблагодарно” нещо се случи с Големия смок. Затова една вечер той реши за малко да напусне своя пост, да открадне едно яйце от съседния кокошарник и тъй да потуши бунта в своя стомах. Но мишките точно това чакаха. Три „корпуса за бързо реагиране” от тях веднага се втурнаха към костенуркините яйца и успяха да отмъкнат ДВЕ. Смокът обаче се върна и спаси едното, но не и другото. Костенурките за трети път бяха разочаровани, защото им останаха половината яйца, което означаваше, че това лято Старата костенурка не можеше да има повече от Три правнучета. Внучката й толкова се ядоса, че реши да извика Среднощната Сова със стоманените нокти за отмъщение, но Старата я спря:
- Почакай, мила! Сега не можем да намерим друг охранител. Пък и само една седмица остана до излюпването. По-добре три малки костенурчета, отколкото нито едно!
А на Големия смок тя бавно каза:
- Въпреки че, не опази Четирите яйца, аз ще ти кажа къде е Златното имане, но искам три живи костенурчета и ни една люспа, ни един костенуркин косъм да не падне от тях!
- Кълна се в Безсмъртната стара Ламя - прамайка на всички динозаври! - отвърна Смокът: - Ни една люспа, ни един косъм да не падне от тях! Няма да ям, няма да спя, но Трите костенурчета ще се излюпят по пълен Ваш образ и подобие също…
И точно след седем дни, седем часа и седем минути се излюпи Първото костенурче. Три минути след него - Второто. И една минута след Второто - Третото. Младата и Старата костенурки, толкова се зарадваха, че повдигнаха тежките си коруби и заиграха тежко костенуркино хоро. Местната филхармония от петдесет щурчета надуха своите кларинети, обои, флигорни, цигулки и флейти… Един рогат бръмбар им пригласяше на контрабас, а кълвачът удряше възторжени тимпани на близката черница… Представителният хор на пчелите изпя „Одата на костенуркината радост”. А Южният вятър развяваше на една телефонна жица някаква тъмносиня кърпа с ярки звезди, долетяла кой знае откъде …
Трите малки костенурки, за които се знае, че още щом се излюпят, са напълно развити, също се хванаха на хорото и заситниха ситно-ситно. Само сивите полски мишки скърцаха от яд с кривите си зъби. Големият смок стоеше отстрани почти с насълзени очи. И ако не бе толкова срамежлив, сам щеше да се хване да играе, та хорото да стане пет пъти по-дълго. Но какво щяха да кажат всички клюкари наоколо, а и нямаше да му подобава това, защото сега - след като станеше господар на Златното имане, той трябваше да пази своя авторитет, а не да се залавя на всяко хоро…
- Е, ще ми кажеш ли, - попита Смокът Старата костенурка: - къде е Златното имане?
- Ще ти кажа! - рече тя: - Виждаш ли тези сто кошера с пчели - във всеки един от тях има по една торба със Златно имане. Но това имане на теб не ти трябва, защото доколкото ми е известно - вие, смоците, мед не ядете…
Кожата на Смока от светла стана тъмнокафява! Той изфуча, удари с опашката си като разлютен бич земята и се втурна подир една мишка, чийто мустак стърчеше от подземната магистрала…
В това време откъм долния край се появи г-н Пчелогриж.
- Какво виждат очите ми! - рече той, щом съзря трите малки костенурки.
- Това са моите правнучета! Двете са момчета, а едното е момиче - похвали му се Столетната костенурка и заедно с Внучката и цялото си семейство навлезе в поляната с четирилистни детелини.
И до днес двете възрастни костенурки до късна есен всяка утрин закусват с по трийсет стръка четирилистни детелини, а малките - с по десет.
„Това не е възможно! - ще кажат някои: - Откъде толкова четирилистни детелини на едно място?”
- Възможно е! Напълно е възможно. - ще отговори Среднощната Горска Сова: - Аз летя нощно време, но дори в полумрака виждам всичко, което е светло и тъмно на тази земя. И ще ви кажа, че на този свят всеки има своя Четирилистна детелина и скрито имане. Но той трябва да ги открие сам. Ако не знае къде точно да търси, нека да дойде при г-н Пчелогриж. Но когато пристъпя в избуялата майска трева, трябва да внимава - да не стъпи върху Големия смок, който все още е тук, защото пакостите на мишките нямат край…
- А защо костенурките живеят по триста години? - веднъж сам попитах Среднощната Сова и тя ми каза:
- Как защо? Защото всяка лятна утрин ТЕ закусват с четирилистни детелини. Ако не вярвате, опитайте и вие салата от тях. Ние, совите, трудно достигаме до един век живот. Но може би трябва да престанем да гоним мишките, смоците и други пъплещи твари, трябва да станем вегетарианци като костенурките и да опитаме от четирилистните детелини…
- Боже мой! Истина ли всичко това? - попитах аз Среднощната Сова.
Онзи ден дойде приятелят на г-н Пчелогриж - агрономът Нанко и каза, че това не са никакви четирилистни детелини, а най-обикновена люцерна - същата люцерна, от която правят силаж за магаретата и конете, за овцете, кравите и други чифтокопитни животни… А те, горките, не доживяват и до петдесет години, защото разчитат предимно на мускулите си и на острите си копита …
След тези думи Среднощната Сова помълча и допълни:
- Аз не познавам онзи агроном и не знам дали той казва истината. Но тук само ще допълня за всички - не бъдете чифтокопитни животни в Този, а може би - НЕ само в Този живот! Бъдете като пчелите - летете на своите крила от цвят на цвят, за да носите мед в Големия земен кошер. Само така ще живеете пълноценно толкова, колкото живеят дълголетните костенурки - до ТРИСТА библейски години!
Но какво са ТРИСТА години - един Божи миг от Вселената.