Мария Г. Николова

При първите ми контакти с поетесата Юлия Вапцарова бях впечатлена от достолепната й хубост, от фигурата й, излъчваща достойнство, съчетано с женски чар, от лумналия пожар на огненочервената й коса. После дойде докосването до емоционалната й творческа вселена. Откъде тази фина чувствителност, а паралелно с нея - способността да се радва на живота със свежите сетива на дете? Търся корените на тези качества в трудното сирашко детство, в жалоните на житейския й друм - гимназията в родния Хисар, Библиотекарския институт в София, първите й професионални стъпки в читалището „Пейо К. Яворов” в Чирпан, апостолската й работа като водещ и сценарист на предавания за история и култура в телевизионния център на града.

Първите й стихотворни опити датират от ученическите й години. Вероятно високата самовзискателност е причина едва по-късно да започне сериозни занимания с поезия. Какво са за нея стиховете? Светоусещането на роден поет не й позволява еднозначен отговор. Няма самочувствие, че поезията е нейна професия, а по-скоро удоволствие и призвание. Какво преобладава в нейните изповеди - въображението и фантазията или реалният вътрешен свят?

Темата за България присъства неотменно във всички етапи от творчеството й. Още в първата й стихосбирка „Убежище на сянката” се откроява стихотворението „Байкушевата мура” - ням свидетел на историческата ни съдба, символ на оставения от дедите завет. Очарова магията на планината със заблестялата пиринска катедрала, с вълшебните Тодорини очи, с отворената порта на Джангала. В стихотворението „Вихрен” от стихосбирката „Развенчаване на щуреца” се сблъскваме не само с предизвикателствата на природния феномен, но и със самата личност на поетесата, с неутолимата й жажда за преодоляване на трудностите: „Ти само чакай! И не залязвай! / По урвата северна ще те прегазя!”. Тя, прононсираният космически гамен, реброто адамово, е сантиментална и нежна, щедро дарява върха с камък от душата си - да му свети, когато го стегне на зимата обръчът и няма кого да обича.

Родният й Хисар също е обект на исторически анализ. Юлия не се ограничава с акварела на природната му хубост. България присъства и в Чирпан, въпреки че според нея е най-обикновено място и Раят няма нищо общо с него. По каква ли причина той се превръща в съдба на поетесата? Кое надделява - срещата със съпруга й или усещането, че си необходима на хората?

Синовната привързаност към Отечеството съвсем закономерно прераства в тревога за грозящата ни екологична катастрофа: „Измамно синьото море, / развихрено зад вълнолома, / възбужда мъртвото си тяло / с питие от мръсна пяна… / Ранени, стенат небесата… / Земята прави болен скок / и с ритъма на пулс безкръвен / далечини мечтани стига”.

Наблюдателна и добре информирана, тя основателно се бои от огромните ледници на полюсите и талантливо рисува картината на апокалипсиса: „Земята губи равновесие / и нервни тикове кривят лицето й. / Довчера чисто и дълбоко, / измъчено небето стене…”.

Забележително е стихотворението на екологична тема за опожарената гора и жертвите на огнената стихия - овъглени птици, уплашени лисичета, тягостно стърчащи могъщи ели… Особено ми допада оптимистичният му финал. Пролетта лекува зейналите рани; обзети от любовна треска, кънтят рогата на елени.

Юлия Вапцарова създава образци на класическата акварелна поезия. Тази тема пронизва цялото й творчество. Още в дебютната си книга тя отстоява идеята за пълно сродство на личността със заобикалящата я природа, която е декор в житейския театър: „Една луна за всички тъмни нощи. / И вятърът, / гальовен, зъл, себичен, / и пролетта, / в която вярвам още, / живеят в мен / и аз на тях приличам”.

В стихосбирката „Остров от време” тя мъдро съветва: когато непоносимата тишина стане капан, който може да ни смаже, да наберем шепа диви цветя и върху смуглата сянка на залеза да нарисуваме най-дръзкия си скитнически сън.

С нарастващо възхищение се наслаждаваме на ручея, който ни създава шеметен празник с дъх на омайниче, на дъжда и на вълните с криле от светлина край скалите на безсмъртния Яворов в Поморие.

Апокалипсисът в душата й засилва своята мощ на фона на гневната природа: „Небето, изкорубено над мене, / безкръвно от оскъдна светлина, / разядено и с дъх на болка, / ме моли да повярвам в него…”.

Това, което надделява и в най-мрачната картина на колабиращия ден, е оптимизмът й: „А някъде в него / могъщо пулсира / вечното слънце. / Всеопрощаващо. / Щедро!”.

Хармонията между личността на поетесата и природата празнува своя триумф в цикъла „Мехурчета в газирана вода”. Юлия ни прави съпричастни с нежния десант на пролетта; споменът за дървеното мостче над малката рекичка още оцветява далтоничното сиво на дните й; с палитрата на талантлив художник рисува есенното слънце, отлитналите птици, съкрушения и измъчен есенен вятър, залинялото старо дърво. Съвпадението на астрономическата с житейската зима внушава спокойствие и философска мъдрост.

Авторката не принадлежи към сивия поток на женската поезия. Умна и интелигентна, тя създава еталони на философска акварелна поезия. Природата в нейното творчество рядко се ограничава с ода за прекрасното в заобикалящия ни свят. Да си спомним великолепното й стихотворение „Зеленото събуждане” - една емблематична за нея творба. Дъхът ни спира от красотата на природата, чрез ярки метафори поетесата рисува зеления пожар на май: „Измислени коне в полето цвилят / и пият изворна вода, / в която се е къпала луната, / преди да се превърне във жена…”. На този фон тя разсъждава за смисъла на битието, за живота и смъртта като начало и край на човека. Философски вглъбено звучи поантата на стихотворението: „А времето приижда и изтича / в безмълвната далечност на света/ и всеки мъртъв миг сега е притча / в безсмъртните анали на духа”.

Стиховете й, посветени на морето, нямат нищо общо с класическия маринистки пейзаж: „Люлееш в недрата си светло предчувствие / за обич, екзотика, буря и стих. / И трескаво търсиш в прибоя съчувствие / за кротко убежище - залива тих”. Пощада ли си или наказание - ето нейния въпрос в диалога й с морето.

Зряло и убедително звучат словата й в стихосбирката „Вглъбена светлина” - внезапните пориви на вятъра са в унисон с внезапните пориви на нежност. Заслушайте се - в този вик на тишина, непоносимо съвършена, ще откриете дъха на отшумялата буря. „Когато бурята отмине - дъхът й да остане в мене!” - това е най-съкровеното й желание.

Кога Юлия се чувства истинска? Не е ли нейната гора, на чийто праг стои, синоним на живота: „Стоях в сърцето на гората - трева от нейната трева, клонка счупена в нощта / от похотта на лют сръндак, / дънер с лишеи обрасъл…”?

Колко разнолика е поетесата в оценките си за живота: иронично-присмехулна, когато твърди, че „Животът е живот. Той просто съществува. Нищо сериозно”. Аз по-скоро подкрепям твърдението й, че животът е пътуване към неродени истини, пътуване в самите нас с бягство вместо бягане, с милост вместо любов, със себеразрушаване… Или друг интересен поглед - живот-епизод, космична шега, прекъсната песен, несбъднат стремеж, кратка, прастара игра в подарен ни от Бога интервал.

Любимото ми стихотворение за живота е признанието на поетесата: „Прощавам ти, живот! / Рушихме се взаимно. / Дано и ти да извиниш / борбата ми себична…”. Този финал е логичен завършек на една тягостна зимна картина, че безмилостният студ, сковал земята, е реален и зрим. И отново сарказмът й: „Ръцете ми са още топли. / Значи съществувам!”. Струва си да се вслушаме в доброжелателното й предупреждение, че животът се превръща в бреме, изгубим ли над него власт или още по-гротескното, че животът е клопка, приятна утеха, която сме заслужили с изстраданите си кошмари.

Оценката на поетесата за живота не е константна величина. В неопитната си младост тя възторжено го възпява: „Животът е хубав! Дори съвършен”; с житейския опит на зряла жена опитва да се утеши: „Животът е още пред мен!”, за да достигне до насмешката в старостта: „Животът е хубав! Почти съвършен!”.

Кое оцветява живота? Какво място е отделила поетесата на любовта? Ако търсите в творчеството й огнени страсти, зашеметяваща еротика, компромиси в името на тържеството на чувствата, ще останете разочаровани.

Любовта-очакване присъства убедително още в първата й книга: „Вярвам, че те има / и те търся/ в безкрайното разстояние на моя кратък живот…”. За нея любовта е празник на духа, една внезапна и огромна щедрост, грях и опрощение едновременно.

Във „Вглъбена светлина” обаче една разочарована и помъдряла жена признава с болка: „Душата е евтина стока. / Въпрос на търпение само. / За нея ли с тебе чуждеем? / По пътя - следа безразличие. / А някога тъй се обичахме!”.

Юлия Вапцарова ни прави свидетели на щастливите мигове, когато чувствената й натура взема връх над скептицизма с преобразяващата сила на споделената любов, съдба за избраници: „Но ти си до мен и е толкова хубаво - разбрах, че светът е за двама! / Реална и жива се чувствам сега. / Трогателно крехка. Мечтана.” Такова звучене има и метафората: „Пред прозореца ми нар / влюбени очи разтваря, / невъздържани и топли - моята любов!”.

В представите ми класически пример за любовта-разочарование, образец на съвременна любовна лирика, е стихотворението „Развенчаване на щуреца” от едноименната книга. Да се опитаме да си представим неговата изповед, в която една изумителна метафора приковава вниманието ни: „Песента ми е пръстен годежен, / посипан е с капчици изгрев”. Горчиво признание има в нейната спонтанна реакция: „Песента ти , щурецо, е гибелна. / Свят, който не искам да зная. / Тя е безумие, унес, верига! / Подарък от ада изпратен! / Дори да е сладка небесна отрада, / е болка, която убива!”. По тази причина се доверяваме на поетесата във финала на великолепното й стихотворение: „ А глас стародавен ми шепне: / Щурец не се развенчава!”.

Човек на дълга, Юлия Вапцарова поставя в центъра на своята емоционална вселена семейството - дъщерята, внучката. Тази връзка е по-силна от всичко в сложното й битие.

Животът - не е ли всъщност устремно препускане към смъртта? Юлия Вапцарова е намерила своята формула за този философски въпрос: „Щом времето за сбогом дойде, / в затлачения с неизбежност здрач, / ако вчера от живота плакала съм, / по-истински за него ще заплача”. Има нещо съкровено и дълбоко интимно в очакването земята да я изпрати в последния й път с букет от рози, с обичта на майка. А тя на свой ред ще й благодари сърдечно за хляба и солта, за красотата, за упреците неизречени…

Оптимизмът на поетесата е светъл и чист, въпреки оголените нерви, с които рисува битието: „Някога/ някъде/ ще те настигне щастието - разказва старата река. / В увисналата / между две бури тишина. / В спомена за нещо, / което никога не се е случило. Някога, / някъде… / Ромоли реката”.

Опаката страна на живота обаче не убягва от милосърдния поглед на авторката. По Коледа човешкият глад, нечовешки разголен, изстрел след изстрел избива клетото врабешко ято. Обратната страна на живота - не е ли в угасналия взор на уличното куче Бъди, в застиналия му въпрос - защо в измръзналата утрин зората и нощта се сливат.

Словесните автопортрети на Юлия Вапцарова в цялото й творчество са доказателство за достойнствата на нейната личност.

Още в дебютната си книга тя ни прави свидетели на възторга си от живота: „Утрото надникна в мен, взе сребърен лист / и нарисува на него слънцето. / Огромен пламтящ диск / с протуберанси. / И ми е хубаво ! / И ми е чисто! / И ми е лудо!”.

Трябва да чувства много близки потенциалните си читатели, щом може да сподели с тях самотата си („Понякога нощта е дълга”), взривената си душа, високата цена на оцеляването си („Гущер без опашка”), своите истини. Тя не се притеснява, че ще я видим в затвора на надеждите й, че на мястото на слънцето остава нащърбен белег от изгаряне. Затова възприемаме с доверие вика й: „Не искам да съм своя сянка. / Аз искам себе си!”. И сме й благодарни за споделената болка („Когато в душата ти нещо умира, умира и част от света”), за светлината на Бог, който я съпровожда в мислите и постъпките; за философската глъбина на поезията й , която е една от най-характерните качества на автопортрета („Знаеш ли всичко за себе си, птицо”). Къде е великият праг на живота - когато се раждаш, когато умираш, когато погубваш или спасяваш душата си - не е ли това кръстът , на който всяко поколение разпъва душата си? Тези въпроси ни правят съпричастни с признанието: „Ще тръгна от този живот, неразбрала / защо ме преследва с толкова ярост!”. Понятен и близък ни е спонтанният й протест срещу старостта („Възрастта не я признавам”).

Цикълът „Пиърсинг в носа на вятъра” е доказателство за концентрираната мъдрост на авторката, за присмехулно-ироничната оценка на битието, за ума, който със себе си спори.

В заключение на словесния й автопортрет искам да припомня: „А на тротоара разнебитен / една жена, пропуснала трамвая, / танцува с младостта си Компарсита”. И още един щрих, една изумителна метафора - „Тя и старата къща, / влюбени в божия ден, / като слънце залязващо / още са хубави!”.

Ако трябва да отговоря кое допълнително обуславя въздействието на поетичното й творчество, не мога да премълча графичния дизайн. Особено място заема книгата „Вглъбена светлина” с картината на художника Михаил Тошков „Възвисяване на духа” на корицата, както и графиките, илюстриращи великолепните й шест есета. Впечатлява корицата на стихосбирката „Развенчаване на щуреца”, както и графиките към отделните поетични цикли, дело на художничката доц. Маня Вапцарова. Илюстраторската дарба на Владимир Кондарев се проявява най-ярко чрез магията на конете на корицата на стихосбирката „Зеленото събуждане”, докато графиките към поетичните раздели са по-подходящи за детска книга, а не за философска поезия.

Кое е най-характерно за творчеството на Юлия Вапцарова? Според мене - дълбоката емоционалност и философската вглъбеност, насочени към вътрешния свят на човека. В нейната поезия са отразени конфликтите в обществото, очертават се жертвите на социалната неправда и техните палачи. Както интимно-философската лирика, така и ангажираната поезия са изградени с филигранно майсторство и въздействат върху читателите.

Не е случайно, че творчеството на Юлия Вапцарова е обект на литературни анализи от проф. Йордан Калайков, Катя Зографова, Кирил Попов, Михаил Тошков, Диана Димих, проф. Чавдар Добрев. Оценяват я високо и нейните съграждани от Хисар и Чирпан. Като акцентуват върху богатия вътрешен свят на поетесата, те възприемат искреността на творчеството й, благодарни са за лабиринта, през който тя талантливо превръща изповедите си и в техни откровения. Читателите възприемат оценката на Катя Зографова за авторката с точно поставената й диагноза - поет. Диапазонът на чувствата в стиховете на Юлия Вапцарова обхваща лудия възторг от съприкосновението с битието, тайнството на живота и смъртта, усещането за боязън пред Бога, преклонението пред величието на природата и историческата съдба на България.

Освен с тематичното си разнообразие, творчеството на Юлия Вапцарова респектира и с богатството на изразните средства: своеобразен и неповторим стил, изобилен речник, език с точни сравнения, метафори, олицетворения и хиперболи.

По всичките тези причини се присъединявам към мнението на проф. Чавдар Добрев, че освен витрина на чувства, поезията на Юлия Вапцарова следва орбити, задвижвани от разума. „Последното качество по-рядко посещава така наречената женска поезия. Но пък когато се появи, както е и при късната Дора Габе, е в състояние да се съревновава със съдбата. Юлия Вапцарова пише една одухотворена поезия, която се движи в посока, ясна като началото и края на човека и мирозданието”.