ПЛАТНОХОДКА
ПЛАТНОХОДКА
По морската набръчкана вода
люлееше се светнала във слънце платноходка.
Трепереше след нея слънчева следа,
денят й беше празнична и весела разходка.
Ръмжахме вгледани натам. Хвърчеше тя по туй -
опасното море кат бяла пеперуда.
Но радвахме се, че далеч е, няма да се чуй,
когато се разбий във своята заблуда.
Заблуда ли бе туй, или съдба една
горчива… тя си знаеше, надвесена над мрака.
Че рано днес без трясък, с разкъсани платна
покри я морската вода. И кой за нея плака?
1934
МЪКА
И както капките туптяха по праха,
и хора тичаха по улиците бързо,
попаднах аз под стара някаква стреха
нашумили лози, що весело обвързват.
Помислих - ти от тази къща гледаш вън.
И твоята глава с любовната ни мъка
тежи на силните гърди. И тоя звън
дъждовен!… Вятърът - коса ти що разбърка!…
И пуст, и празен е за двама ни света,
защо се мъчим тъй по тия двата пътя!?
А помисли! Ще падат сетните листа!
И късно е, кога реката стане мътна…
1934
ПРАЗНИК
Настъпи празника и всички у дома му
в коприна се облекли, радостно шумят.
Но миг из миг в очите му премине само
тям чужда скръб по таен, само негов свят.
На дъбовата маса във чинии бели
червени, жълти ябълки; току над тях
гроздове, слънчеви зърна изтежко свели,
и слънцето по всичко трепка като смях.
… И гости на тълпи във къщата навлизат.
До късно смехове ечат след всеки звън.
Не знаят те, че някъде при тях наблизо
една душа без празник се разхожда вън.
1934
СТАРИ КОРАБИ
Със тежките си кораби в морето
рибарски, празни кораби стърчат.
А вехти лодки край брега запретат,
щом лъхне вятър от далечен път.
При тях, сред глухий здрач, стоя безмълвна,
загледана във морска глъбина. -
Сърцето ти от века тя погълна,
от мен го крие водна планина.
А горе дим провлача си косите, -
от кораби; от брегове, от юг!
Със лодките, от времето разбити,
днес няма кой да полети от тук.
1936
ПРИЗРАК
Звездите зад морето вече си отиват.
Над лодките спокойно пада топъл мрак.
Далечни параходи в своя дим прикриват
любимите ми хора, скъпи роден бряг.
Вода навред, море прегърнало морета,
те водния съюз празнуват във нощта.
Над малката ми лодка родни флаг развят е.
На края мракът му е траурната черта.
Скръбта ми тихо, тихо тъмни ръб поглежда,
а над кормилото я срещат две очи.
Набръчкани са ядно двете черни вежди…
Диханието морско до небе горчи…
Звездите зад морето вече си отиват.
Знам, днес е отлетял - но кой сърдечен дух?
Вълните тъй дълбоко тука си почиват,
че сякаш от дома камбанен звън дочух.
1936
***
Сърце, пред тебе на колене,
аз подвига ти виждам днес,
ти мен послуша, бе засмяно,
ти бе ми нежно без протест.
И тез усмивки издълбаха
бразди жестоки в твоя лоб.
Сърце, ний късно се разбрахме,
почти пред общия ни гроб.
1942
***
Животът някои събира на скала:
те твърдо там стоят и заедно заспиват
с повехнали от пек и пустота чела.
Животът някои събира на море;
вълните да ги блъскат, давят и заливат
и в писъци и мрак самичък всеки мре.
Нас двама тоз живот събра върху река;
един до друг тя носи ни, отива…
Завеки с мене ти, и аз със теб тека.
1942
