ПИСМО
ПИСМО
Ти в хладна безразличност мъдро се обличаш,
аз спирам гордо своя горък вик:
ти нито молиш, нито се отричаш,
а аз умирам пак със всеки мъртъв миг.
И всяка нощ аз бдя - виновна и невинна -
и моля Бога за насъщний хлеб.
И кръв изтича всяка половина
на моето сърце, разкъсано - от теб!
А хората разтварят мойта малка книжка,
преди спокойно вечер да заспят
и в полусън прошепват със въздишка:
- Ах, любовта е озарила нейний път.
——————————
сп. „Златорог”, г. 4, кн. 3, 1923 г.
ВИХРИ
Ранна пролет бурна,
летни дни нелепи -
тежки и променни.
Видиш ли пред мене
сребърната урна?
Скъпоценна пепел
в нея аз съм скрила -
мъничък покойник,
о, сърцето младо
на безумна клада
нявга изгорила…
Затова аз пея
песни упокойни
всяка Божа вечер -
три години вече;
затова елеят
в моето кандило
нивга не загасва;
затова в неделя
с черно се опасвам
и лице прикрила,
и очи навела,
кротко пред олтаря
поменика слагам -
и в молитва блага
поклони аз струвам,
и светците стари
ред по ред целувам…
САМА
Аз живея далеч от света
и сънят ми е кротък и девствен.
Не достигат до мойте врата
ни тревожни, ни радостни вести.
През деня - сред обилния плод
на нивята, отдъхвам с надежда,
вечерта - на бездънния свод
във съзвездия нови се вглеждам.
Но защо днес сърцето се сви -
твоят спомен не е ли погребан
сред уханните полски треви?
А над мен е планинския гребен.
- Как спокойно е тука без тебе,
как спокойно и - пусто, уви!
ТИ
О, аз се мислех излекувана,
и чрез раздялата спасена,
а мойта мисъл съкровена
била болезнено сънуване.
Напразно исках аз във многото
единствения да забравя
и да наметна величаво
на равнодушието тогата.
Едничка среща непредвидена,
един твой поглед неспокоен -
и пак съм цяла, цяла твоя,
и влюбена и необидена…
Знам: всички твои увлечения
ще надживее любовта ми.
Накрай, след всичките измами,
ще найдеш в мен успокоение!
Ще те изпратя със прегръщане,
кога те видя в пътя вгледан…
Все повече си мой и предан
при всяко свое ново връщане.
И затова, без угризение,
- да бъде волята ти! - шъпна,
и в сълзи благодарни тръпна,
и коленича в примирене.
КЪСНО
По синора на нивите цветя набрах -
да бъдат цветни дните занапред,
и песен весела, очаквайки, запях,
за да приспя предчувствения гнет…
Вечернята прозвънна трепетно часа
на срещата, уречена от нас -
безсилна повече скръбта да понеса,
неволно трепнах и простенах аз…
Потъна слънцето в зелените вълни
на леко разлюляните жита -
и аз се върнах бавно, и глава склоних
на своята разтворена врата.
Тогаз по улицата мина момък сляп,
безсилен, като плачущо дете -
и аз му дадох с радост всичкия си хляб
и всичките цветя, що брах за теб.
Не зная, може би ще дойдеш утре ти,
и може би и гладен, уморен…
Но аз раздадох всичко, Бог ще ми прости,
когато чаках - вчерашния ден.
——————————
сп. „Златорог”, г. 4, кн. 8, 1923 г.
МОСТ
Към миналото всичките мостове
се сринаха - и няма път назад.
Небето висне над света оловено,
и пламъци поглъщат град след град.
Земята се разтърсва чак от дъно,
на върха й разпятие расте -
пак ти, Богочовече, си разпънат,
и всички ний разпънати сме с теб.
И хиляди, и хиляди обречени
вървят напред с белязани чела.
Каква редица тъмна, безконечна
и път, застлан с пронизани тела…
На края там на този път разплавен,
над хаоса на днешните води -
по-гибелни от жупел и от лава -
към бъдещето моста се гради.
В основите гигантски са вградени
о, хиляди и хиляди души -
за да се дигне той над сътресенията
и стъпи там отвъд неразрушим.
Че срутени са старите мостове,
назад към миналото няма път. -
По нови пътища, редици нови,
за нови дни ще пеят и вървят.
В СНЕГОВЕТЕ
Аз възлизам полека нагоре в планинския път.
Спи безбройният свят на гората под ватена мантия.
Колко бял и пречист е денят, и как бляска снегът,
от нечакано яркото слънце за миг обрилянтен.
Ти си нейде далече, на други бряг - чужд, непознат.
Между нас се лавината тежка на времето свлече.
Утре пак, умирен, ще разцъфне светът в благодат
и ще почне към новото щастие похода вечен.
Ала ние, които внезапния трус раздели
и захвърли в два мира, в два пътя съвсем отчуждени,
подир толкова лутане в дните на мрак и мъгли,
и горчилки изпити в поврата на луди промени,
ще намерим ли моста, по който, с прострени ръце,
над разкритата бездна, един къмто друг да пристъпим,
като вярваме твърдо, че всичко в света има цел,
и вдълбаната мъка в лицата ги прави по-скъпи?
Или все тъй, до край, ще възлизам в планинския път,
като древен мъдрец, прекосил долината мъглява,
и денят ще е хладно-пречист, и ще бляска снегът, -
и за тебе, останал далечен и чужд, ще забравя.
ЗВЕЗДИ
Тази чудна звезда, що свети
през прозореца тази вечер,
тя не е ли от много столетия
горе там изгаснала вече?
Но за нас грее днес. - Аз гледам
как блести над планинския хребет -
капка вечност пред погледа жаден -
аз я гледам и мисля за тебе.
Върху тъмния фон на годините,
посред тежко скованата рамка
на живота ми, в горест изминал,
ти си вечната светла сянка.
Ти блестиш в своят облик нетленен,
всеки ден все по-жив и огромен
и разгаряш безброй съжаления
в тази нощ на далечните спомени.
Едва днес безпогрешно те виждам:
ти в живота беше строител,
който мост над смъртта съзижда -
за да грейне с лъча на звездите.
Боровец, януарий 1943
——————————
сп. „Златорог”, г. 24, кн. 1, 1943
