Ина Крейн

Морето разплиташе своята дантела сред вълните, а момиченцето стоеше на брега и намяташе мечтите си с нея. Слънцето танцуваше вдъхновено между облаците и топлия пясък, а душата на детето прегръщаше аромата му и разперваше ръце, сякаш бе една от птиците, накацали по скалите.
- Мариела, - извика майка й гневно, а после се обърна към бащата. - Виж дъщеря си! Зяпа като малоумна птиците и им подражава. Трябва да я водим на психолог.
Мъж с бирено коремче отлепи очи от вестника, погледна жена си, а после детето, което с разперени като криле ръце идваше към тях усмихнато.
- Щом трябва - премери думите си той и пак заби поглед в четивото.
Не му се спореше. „Децата са странни, а жените - ужасни”, мислеше бизнесменът. Единствено добре му бе в компанията, с която всеки петък играеше карти.
Момиченцето протегна ръце да го прегърне, но той я отстрани. От „глезотии” му бе писнало.
Детето седеше между майката, забила нос в телефона си, и бащата, закопчал очи във вестника. То гледаше в небето над морето как дантелите от вълни се увиват около лъчите слънце и се разстилат по небето. „Колко сте красиви!”, възкликна то. „Ти си по-красива”, внезапно й отговори морето и й се усмихна ласкаво. Детето притихна смаяно. Леко на пръсти се отправи по пясъка към брега, поглъщайки цялата слънчева магия с очи и отворена като цвете душа.
Родителите бяха безкрайно доволни, че детето им е тихо, не говори, не тича, не разперва ръце, а стои на брега и плете дантели с морето, за да украси буйните коси на вълните.
Една девойка седеше на пясъка и устните й мърдаха, сякаш говореше с тишината наум. Летеше над водата, галеше се в нейната кожа и се чувстваше като птица и риба едновременно. Бе изящна и красива, но очите й не виждаха влюбените в нея погледи. Тя съзираше само морето и неговата синя нежност, спасение от грозното и пошлото наоколо.
Никой от родителите не я викаше, нито идваше при нея. Бащата гледаше филм на таблета си, майката флиртуваше с непознати мъже в чата. Бяха вдигнали ръце от дъщеря си. Лекарите казваха, че е здрава, а съучениците й, че я „носи крилото”. А истината бе, че девойката обичаше дъха на морето, нейният единствен верен приятел, с когото споделяше своите тайни, защото то никога не ги издаваше.
Облаците търкаха своите нослета, водата протягаше сини мигли и докосваше момичето ласкаво. То не беше само. Имаше цялото море и дантелите на вълните, облаците в лазурното небе и тяхното приятелство, което нищо не можеше да разруши.
След време млада жена стоеше тъжна на брега, разочарована от мъжете. Очите й бяха пълни с гняв и болка. Морето я прегърна, вълните наметнаха косите й със своите бели дантели, а облаците скриха сълзите й.
- Стига си висяла на брега, няма да откриеш златен пръстен във водата - удари я като с нож гласът на съпруга й.
Тя не се обърна. Душата й спеше, високо над облаците и индекса на борсата, над омразния съпруг и грубостта му.
Морската вода погали нежно очите й и изтри черните спомени от предишната вечер. Ароматът на морето се завъртя на пръсти и премина през душата ? като пролетен вятър.
Хората си тръгваха от плажа. Бе есен. Жена със сребърни коси седеше близо до скалите, почти на линията на морската вода. Разговаряше с морето, докосваше вълните нежно и им шепнеше ласкаво мили думи.
- Мамо - малко момиченце докосна ръката на майка си. - Тази възрастна дама защо си говори сама?
- Тя говори с морето, детето ми - погали косичките й майката.
- А защо? - не спираше да пита малката принцеса.
- Защото са приятели - обясни младата жена.
- А може ли и аз да бъда приятел с морето? - не спираше да пита русокоската.
- Всеки може да бъде приятел с него - усмихна се майката. - Ако има очи за невидимото и знае езика на приятелството.
- Може ли да опитам? - пристъпи към вълните детето.
Погледна чайките, после сините очи на морето, усмихна се на дантелите, които плетяха вълните и разпери ръце като птиците, а после се завъртя и ароматните цветя на морския дъх кацнаха като корона върху косите му. Душата му се усмихна щастлива.
Детето изтича при майка си, а после се върна при белокосата жена. Прегърна я с ръце и изчурулика:
- И аз обичам да говоря с морето и чайките. Искаш ли да бъдем приятели?
Синевата на небето надникна изненадано в очите на старицата. Тя не заплака нито когато я заключваха сама у дома, нито когато съпругът й я пребиваше само защото е изгубил на карти, нито когато родителите я лишиха от наследство след развода й с насилника.
Сега дъхът на морето докосна малкото и белокосото момиче и като красива дантела покри душите им.
- Искаш ли да направим заедно пясъчен замък? - попита старицата тихо.
- Даа - усмихнаха се момиченцето, морето и майката.
Облаците се люлееха безгрижно в небето, а ароматът на морската магия танцуваше около малкия пясъчен замък грациозно.
Да бъдеш щастлив понякога е нужно само да усетиш дъха на морето и да станеш негов приятел завинаги.