ПИСМО
ПИСМО
Цъфтете, рози, в градини,
цъфтете, бели гергини…
Не ще ви вечер поливам,
не ще ви утрин обирам -
че ми е жалба легнала
под бяла пазва в сърцето,
да ми е пусто и болно,
да крея и да чернея…
Не бях ли млада, зелена,
не бях ли бяла, червена?
Не ви ли вечер поливах
като гърлица запяла?
Не ви ли утрин обирах
над сърце да ви накитя -
сърцето да ви разкаже
колко съм била честита…
А сега, рози алени
и ненагледни гергини -
нито ви с очи поглеждам,
нито ви с ръка докосвам…
Тъй ми е тежка жалбата,
но кому да я изплача?
Кой ще я вземе от мене
да му залезе слънцето…
Тъжни са тука хората -
всякой е с мъка огнена
и всеки с черни кахъри…
Сякаш е чума минала,
сякаш е бездна зинала
от сълзи да се препълни.
Кой ще ни вземе мъката
над рана въглен да сложи…
1929
ПИСМО ОТ ДРАГАНОВО
Когато кротко пада вечерта
над моя роден край, над мойто бедно село,
Исус след нея слиза - бос и в бяла риза -
да види майката, теглото и скръбта
на моя роден край, на мойто бедно село.
Тогава се завръщат пак стадата,
и морните жетвари и орачи,
и майките под черните чумбери,
и бледните посърнали девойки -
завръщат се без песен от полята,
завръщат се със облак над душата
в бордеи ориста си да изплачат.
И тъй припада с много скръб нощта
над моя роден край, над мойто бедно село.
И ляга над баирите край Дунав
да бди над мъката, теглото и скръбта
на моя роден край, на мойто бедно село.
Тогава там за теб бера цветя,
бера цветя по синорите в здрача,
и слушам на щурците песента,
и гледам във звездите до забрава,
и мисля колко рано пролетта
и младостта, и любовта минават,
и плача… дълго пак за тебе плача…
А призори из тъжните поля
на моя роден край, на мойто бедно село,
Исус си тръгва, снел венеца трънен,
пред мъката, теглото и скръбта
на моя роден край, на мойто бедно село.
1929
