Михаил Берберов

ЕПИТАФИЯ ЗА НИКОЛАЙ ТАЧЕВ ДАСКАЛОВ

Стара Загора.
Стара Загора.
Жив град
с темели,
в кости забити.
Три реда кости.
Три вади кърви.
На юг от тебе –
жълта пшеница.
На север –
вдига гугли Балкана.
Ти си в средата,
Стара Загора.
Жив град
с темели,
в кости забити.

Спри, моя песен!
Не разкрасявай
тежкия спомен.
Нека в сърцата
той да се върне,
остро изрязан
като присъда.
Нека да няма
глас на пшеници,
ехо балканско,
ласка на слънце.
Нека да бъде
ударът – удар,
писъкът – писък,
камъкът – камък.

Тъй бе тогава:
долу – в мазето –
той и ония
в сини шинели.

Питат го: – Казвай !
Той отговаря:
– Николай Тачев.
Двайсетгодишен.

А под мазето:
Стара Загора,
три реда кости,
три вади кърви.

Но тук не спира
страшният ужас.
Ужасът страшен
сега започва.
Сега, когато
върху човека
газят и скачат
тежки ботуши.
И по цимента
кървав и тъжен
залез изгрява,
не като в песен.
Истински кървав
залез изгрява
от кръв човешка
върху цимента.

А под цимента:
Стара Загора,
три вади кърви,
три реда кости.

Питат го: – Казвай!
Той отговаря:
– Вижте кръвта ми.
Тя ще ви каже…

Гледат – кръвта му,
ясночервена,
южночервена,
страшно червена.
Жандармеристи
в сиви шинели
и полицаи
в сини шинели
позеленяват,
както водата
лятос в Бедечка.

И под шинели,
и под ботуши –
Николай Тачев,
Стара Загора…
………………….
………………….

Само кръвта му,
ясночервена,
южночервена,
страшно червена,
вечно остава
Честно Червена.

Стара Загора.
Стара Загора.
На юг от тебе –
жълта пшеница.
От теб – на север –
почва Балканът.
Ти си в средата,
Стара Загора.
Жив град
с темели,
в кости забити.

ТРАКИЙСКА ГРОБНИЦА

1.

Речни камъни,
изсъхнали без плясък на вълна,
без милувка на пъстърва побелели:
бяло каменно небе.

2.

Тук сърцата им се стапяли като тъжни преспи.
И косите им попивали като потоци във земята.
И телата бавно са събличали плътта си.

3.

Жълтият пунктир на костите
отбелязват скелет на жена и мъж.
Можеш ли да се отдалечиш – ще видиш,
че това мълчание прилича изумително на два
млечни пътя, срещнали се в мрака на пръстта.

4.

И ще видиш:
конят й
е мъртъв вятър,
купчинка от мъртви звуци на копита,
мъртви облаци от грива.

5.

Веселите й стрели –
разпиляно над главата й ветрило –
са безпомощни
като ноктите от лапичка на молещо се котенце.

6.

Ала стъкленото сатирче,
във средата на огърлицата й висяло,
все още разказва младостта й.

7.

Но замръкнали светкавици са неговите копия,
напомнящи за древен гняв и посивяла доблест.

8.

Сребърна жена прегръщала краката му:
изковали скритата й преданост
в наколенник сребърен.

9.

Ала сребърните чаши,
ненапълнени със вино седемнайсет века,
зеят като кратерчета на угаснали вулкани.

10.

Само две луни от злато
греят върху люлката на обиците й.
Жълтия им сок са пили живите треви,
пробили
с коренчетата си камъка на бялото небе.
Ала ний не чуваме зеления им шепот,
уловени като весели пъстърви
в мрежата на свойте страсти.
И така завършваме спокойни
вечното си земно повторение.

ПЕСЕН ЗА ПРАНЕТО

Сложи котлите със вода,
коритото сложи,
душата си да изпера
от сбраните лъжи.

Във всекидневието – тя
е риза за гръдта,
но нека ризата блести
с красива чистота.

Че всекидневния безброй
от хиляди неща
в уютна люлка я люля,
с охолство я приспа,

с лукава нежност я опи,
с дребнавост я хаби,
осигури й кратък сън,
разглези я с хвалби

и тя започна да мъжди,
започна да линей.
Кажи – защо ми е душа,
щом тлее, а не пей?

Сложи котлите със вода,
коритото сложи,
душата си да изпера
от сбраните лъжи.

Във всекидневието – тя
е риза за гръдта,
но нека ризата блести
с красива чистота.

Че ако бойни времена
поискат боен стяг,
от ризите ни знамена
моми да шият пак.

***

На Антоанета

Ще те намеря – ако те потърся –
във себе си. Дъждът вали във мене
с червени капки. И тревата никне
от мойта пролет – в мене – като чувство.
Оранжеви и сини, и зелени
са облаците в мен. Какво начало:
смях на кафява пръст и на очи – зорници.

Остава само думата, която
ще се роди – и аз ще те наричам…

СЪЗДАЙ ГО

На Стоян Каролев

Създай красивото във себе си.
Небето с неговите облаци
да бъде в теб.
Звездите да изгряват в теб
и да залязват.
И метеорите да те обгарят
не отвън – отвътре.
Да бъде мургава душата ти от слънцето,
което в теб изгрява. Да шумят
потоци в теб, които
извират някъде от теб
и търсят вътре в теб море – за да се влеят.

МОНОЛОГ НА ЧУДАКА

Избрах разпятието сам.
Поисках кръст да ми направят
от мислите на тия,
които искрено ме мразят.

Поисках
на кръста тежък да ме заковат
с гвоздеи, изчукани от погледа
на тия, които скрито,
но искрено ме ненавиждат.
И те се съгласиха.

Поисках
венеца трънен да ми изплетат
от думите на тия,
които искрено над мен злорадстват.
И те се съгласиха.

Когато ожаднях, поисках
на красноречието на върха
една голяма гъба да забият,
на майка ми в сълзите потопена.
Разквасих устните си и умрях.

А бях поискал да ми изкопаят гроб
в сърцата си ония,
които ме обичат.
Те не посмяха.
Тежко е да носиш гроб в сърцето!
Затуй възкръснах.

ПАЗИ СИ ВЯРАТА

На Иван Сарандев

Не позволявай да ти вземат вярата!

Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици. Чуй,
спокоен чуй отекващата покрай теб мълва…
И се отдалечи от нея с още
една спокойна крачка – по-навътре.

Когато спреш, назад не се обръщай.
Не любопитствай. Намери един
от стихналите скални манастири,
които си дълбал в минути
на горда самота.
Клепалото му удари. И влез
в олтара му, изсечен сред скалите.
Така… И все така… И винаги така.

Отивай по-навътре, по-навътре.
Там, гдето даже ти самият
никога не си се озовавал.
Безкраен си, повярвай ми. Безкраен си.
Върви към себе си. Навлизай смело в себе си.