КАКВОТО Е БИЛО, БИЛО Е…
„Поданици на отписано време” е наречен том І от избраните съчинения на Банко П. Банков, с издател „Фастумпринт”, С., 2016 г. Или, както допълва подзаглавието, книгата е съградена от ранни разкази, новели и повести във втора редакция.
„Когато белетристът се връща след половин век да прередактира свой ръкопис - отбелязва встъпителната „Авторска изповед” - донякъде лекомислено попада с машина на времето в озадачаваща ситуация.
Или педантично да пренесе на компютърна страница герои и съдби такива, каквито ги е видял, както ги е претворил някога, на пишеща машина; или да поеме риск всяка, дори незначителна промяна на обстоятелства, на поведенческа мотивация и действия преди, да придърпат някогашните герои по нова житейска логика в друга посока, към друга цел.”
Каквито и да са били доводите на твореца, той е създал увлекателен разказен сборник за време, уж наистина отмряло. Но което не е забравено. По-старите поколения са и непосредствени участници в неговите социални правила и желателна партийна принадлежност.
Без чието афиширане, особено в новелата „Пропуск за ръководеща класа”, е невъзможен просперитетът на личността. И професионалното извисяване, независимо от позитивните й качества и добри намерения. В сборника героите са случайни хора: архитект, ловец, работничка, войнишка майка, строители, селски стопани.
Всеки на различно място по етажите на гражданската пирамида. Привидно делнични, те носят в себе си житейската мъдрост на редица поколения. „Уловени” от авторовото перо в момент на интимно откровение, или върху пожълтяла снимка от ретуш.
В позиция, подсказваща мотивацията им сред вълните на битието. Задачата си на земята виждат в необходимостта да се трудят. Да отгледат децата си и припечелят „нещичко” отгоре. Повечето от тях, живеещи в града, не прекъсват селската си връзка. Не се колебаят в избора - знаят, че „лесното ходи по тротоарите”.
И е трудно чрез този хибриден социален типаж да определим, на принципа на скачените съдове, кой взема връх: родният край с бащината стряха, или мамещите нови панелки из крайните квартали на града.
Понякога надеждите не отговарят на реалността. Трябва да минат години, за да заживеят людете в относителен мир със себе си. А когато изразяват недоволство, то е далеч от бунтарската поза. Изречено е полугласно, или е скрито в тишината на мисълта.
Героите на Банков притежават инстинкт за самосъхранение: разнолики, пълнокръвни и по своему симпатични. Те разбират, че в идеологизираната родина имат два пътя. Да не се съгласят с официалната линия и да останат извън коловоза на съвремието.
Или да се пригодят, за да отговорят на индивидуалните си потребности. Които под повърхността на повтарящия се делник са различни, разчупили рамките на предполагаемата еднаквост.
Тогава одухотвореността им дава оттенък върху цялата интелектуална и емоционална същност на обществото. Привидно монолитно, но споено от доказани индивидуалности. Със свой отличителен мироглед и формули как се оправя държава, или поне част от кривиците в нея.
Банков е мъдър психолог и всеки негов персонаж е носител на убедителни послания, втъкани в канавата на поредния разказ. Обобщени, те се сливат в цветен паноптикум на епохата, разделяна някога на „наши” и „ваши”, на безпределно предани на делото борци и съмнителни елементи.
Това е вече минало. Но доколко забравено? Доколко и отречено? Повод за размисъл ни дават страниците от сборника „Поданици на отписано време”…
