Ружа Велчева

ПЕСЕН ПРЕЗ СЪЛЗИ

Днес песента ми,
посивяла, секна,
обесена на сетната илюзия.
Загубих битката.
Превързах раните си
и по бойното поле
броих през сълзи
мъртвите войници.
Със сетни сили
жертвеник издигнах
и подредих грижовно
скъпите си мъртви.
Прелях им вино.
Жито хвърлих в огъня.
И глас издигнах гневен
вместо кръст над тях.
Сълзите ми куршумени
проблясваха във мрака.
И раните се стегнаха
в юмрук.
Загребах шепа
топла още пепел
от могилата
и тръгнах с твърда крачка
към поредната илюзия.

КЪЛВАЧЪТ ЧУКА В НАС

Тихо,
тихо е във гората.
Отдавна спят
и таралежите,
и мечките,
и змиите.
А леденият дъх на зимата
попари
листи,
цветя
и птици.
Скова реките.
Слънцето прогони.
Такава тишина,
страх да те хване.
Единствен пъстрият кълвач
със острата си човчица
пробива,
разкъртва тишината
и чука,
чука в сънищата
на гората:
„Не спете, братя,
погледнете,
все още можем
да преборим
зимата
на мрака…”