ТОПУЗОВОТО МАГАРЕ
Из сборника с разкази „Наше село” (1939)
Тате казваше, че не помни да се е оженило момиче в наше село, докато е бил жив баща му и да е взело цялото си наследство. Дават му само, колкото да го залъжат, я някоя тънка ивица в Горките, я накое окаплюво лозице в Каменките, пък другото, което му се пада по закона, го вземе, кога умре дъртият.
Добре, но дъртият обикновено не умира скоро, ами живее дълго, докато изжени и внучките си, та другото - от наследството де! - го взема от братята си чак след трийсе, четиресе, петдесет години, с триста мъки. Затова каже ли някоя нашенка, че била опростила наследството си, да й не вярваш.
Тя го е не опростила, ами се е простила с него, защото знае, че от братя мъчно се взема наследство; която сестра се е опитвала да си вземе наследството, братята й са я разкарвали с години по съдилищата - и я го вземала, я не.
Пустите му нашенки! Опрощават наследството си от немайкъде, но рече ли някоя сестра да си иска дяла, всичките започват да я корят:
- У-у-у, виж я ти каква миразчийка! Аз опростих толкова кър на братята си, пък тя тръгнала да ги съди за три лехи място: не ги жали, гаче ли са малко нивите на мъжете й. да нямаше нищо, хайде, разбирам - ами той? Само в Геренето трябва да има барем двайсе уврата нивя, все дебелиша за пшеница, пък лозето му в Пастушко - човешка глава чини.
Миналата зима, като умря бай Рашко Топуза, дъщеря му кака Върба се вдигна чак от Видин, та в наше село да дири наследството си. Защото, нали е женена за адвокат, не се боеше от разкарване по съдилищата. Братята й се изплашиха и всичко, каквото й се падаше, все й го дадоха: взе си от лозята, и от нивята, пък за къщния дял й платиха пари. много й се молиха да им опрости нещичко, че нея Топуза я учил в Пловдив, пък те изкарали само до трети клас в село, но тя като рече не, та не - взе си чак и тенджерата, която й се падаше.
Не си взе само от магарето…
Имаше Топуза едно магаре за чудо и приказ. Като му се метнеше, завчас в Пастуша отиваше. Но нашенци ги беше яд на кака Върба, че е такава мирзачийка и не иска да опрости нищо на братята си, та се наговориха никой да не купува. Пък другаде братята й не искаха да го закарат за продан.
- Комуто е потрябвало да го продава - викаха й те - нека си обикаля самичък пазарищата.
- Да го дадем тогава на някой познат - той да го продаде.
- Не може - ще скрие от парите.
- Е, какво ще го правим тогава?
- Даваме ти го - закарай го във Видин!
- Хем ще ме накарате сума пари да похарча, ама чак във Видин да го закарам…
- Като имаш пари, закарай го…
Позеленя кака Върба от яд, но като нямаше какво да прави, остави им магарето и си замина за Видин.
След това нашенци се шегуваха:
- Не го е опростила, бе! Метнала му се, та посред зима чака във Видин с него - и хем го взела, хем разноските по железниците икономисала.
- Хайде-де!
- Боу!
Но още, докато се шегуваха така Топузовото магаре умря и един циганин го откара с талигата на Циганската могилка да му одере кожата.
Сега пък друга шега:
- Бе, знайте ли, защо умряло? Отровила го миразчийката на тръгване! Турила му някаква отрова в ярмата - та ни на нея, ни на тях…
- Хайде-де!
- Боу!
Една пролет, като започнаха Топузовите синове да се карат и ратаят им избяга, разбрахме защо умряло магарето. Били решили да не го продават и да си делят парите, както настоявала кака Върба, ами да им е общо: единият брат да иде за дърва с него, другият утре - и който го кара в гората, той да го храни.
Добре, ама като било магарето у Власю, жена му викала: „Защо ще му даваме да яде? Да му даде утре брат ти!”, пък същото викала и жената на Насю, та си гладувало магарето, гладувало и след някой ден вдигнало петалите нагоре.
Един звезек писал на кака Върба във Видин, че за кожата му братята й взели петдесет лева от циганина - тя му отговорила да й пратят, каквото й се пада, че инак ще ги съди…
