Иван Бориславов

ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН

Ах, тази синева,
несподелена
от хора и от птици!
Във мене тя нахлува.
В очите ми,
в сърцето ми попива.
Разсъмвам бавно и тържествено.
Усещам се почти прозрачен.
Успокоен.
И тих…

Ала будилникът взривява тишината…
Понеделник сутрин!

Разделям се със крехкия си сън,
тъй както
рицар
ризницата сваля.

Обличам бялата си риза.
Защото
днес е понеделник сутрин!
И хората по улиците бързат
да не изпуснат първите трамваи.

На синева ухая аз…
Сред тях се втурвам.
Учудено ме гледат всички.
Тогава някой приближава
и съучастнически ми намига:
„Кажи с какво се занимаваш?”

Но как да обясня,
че моята професия е странна -
превеждам песните на птиците.

И затова на синева ухая
във понеделник сутрин.

УХАНИЕ НА ЛЮЛЯК

Предчувствия потайни
във утрото - високо и извито:
красиви като люляци,
цъфтят момичета край мене.
Дори за себе си забравям -
потъвам в синьото ухание,
във облака на светлото зачатие потъвам.
И ще залязвам бавно през сезоните,
побратимен с тъгата и дъжда.
Винаги
ще съм заровен с имена на призраци.
Ала една светкавица ще ме преследва,
над мене ще кръжи,
ще се огъва и ще обвива мойто тяло.
Една светкавица ще свети във очите ми.
И във далечна нощ,
когато мракът от дърветата тече,
ще бъда озарен от снеговете.
Тогава ще потърся всички
неща, които нося в себе си.
И ще усетя само
уханието на единствен люляк.

ПРИСЪСТВИЕ

Сезон на бялото очакване -
неуловим и тъжен миг
в самия край на паметта ми…

И виждам кръг от тишина
или небе между крила на птици.
Дърветата
замръзват в снежни сънища.
Замръзват облаци и часове…
Върху снега рисувам
детелината на твоята усмивка.
Разтварям се във нея.
И ми се струва, че я губя.

Ала това е толкова невероятно!

Прииждат в мене
дните с цвят на дъждове и люляци,
приятелите ми от детството пристигат
и идваш ти,
ухаеща на светлина.

Разбирам участта на Ной.

И продължавам да пътувам -
да бъда тука и навсякъде:
в зеленото начало на тревите,
във жълтото узряване на плодовете.

И продължавам да живея
втропика от южни чувства
с един безсмъртен гълъб във ръцете си!

ТВОРЧЕСТВО

Защо да ви говоря дълго?…

Слънчевото ми тяло
потъмнява бавно от времето.
Вода е вече моя глас -
през глухи часове изтича,
разлива се и отминава.
Нали ще бъде тъжно,
много тъжно,
ако се завърне,
тъй както
срещата е тъжна
със хората,
забравени от нас.

…И в мен се утаяват
спомени от смешни срещи.

Далечна музика на чувствата!

…Изсъхналите фигури иконни
прииждат във настръхналия мрак
със разтреперани ръце
и пръсти
вкаменени от очакване
с очи и устни,
онемели от любов…

Какво във себе си да задържа,
какво да им раздам?

…Дърветата са въглища отдавна,
отдавна всяка милост е забравена,
но търся истинските думи.

А въздухът ме оглушава…
И моя глас заглъхва -
мургав и дъждовен -
във тази
прясна
кестенова есен.

Къде да се завърна?

Смълчани лабиринти
ме очакват,
а пътят е единствен -
ще изровя мрака
и кладенец за светлина
ръцете ми ще изкопаят…

Не се опитвайте да ме тълкувате!

Аз няма всичко да ви кажа,
защото трябва да запазя нещо в себе си,
което продължително да ме погубва…

КРЪГОВРАТ

Не е безкраен твоя кръговрат.
Потъва потъмнялото му ехо в тебе,
а вятърът със тънко ласо те обвързва…

Във зимата
или във есента живееш?

Очите те болят
от дълго взиране във себе си,
но все не можеш ти да се отгатнеш,
не дръзваш да се назовеш…

Откъсваш забранени плодове…
И във напуснатите погледи
завинаги оставаш
с протегнати ръце.

Ала сега си вече друг -
лицето ти е набраздено с бръчки
като стеблото на дърво.
Оглеждаш се във бистър вир.

Не можеш да се назовеш,
защото не откриваш думи -
в окръжностите им ревниво си заключен.
И ослепялото небе те гледа безразлично…
Над тебе остъклена тишина вали…

Изчезваш
и сънуваш продължително.
А твоят идващ ден
необяснимо се люлее пред очите ти.
Едно лале
със жълт език облизва
пряспата на легналия мрак.

СЛЪНЧЕВА ЛАВИНА

Каква безкрайна есен!

Дърветата
сънуват бялата си смърт.
Предпазливите им клони
люлеят слънцето -
махало на часовник.

Защо изчезват думите ни
подобно на глухарчета
в поляните на дългото мълчание?
Но може би така е по-добре…
Ще се окъпем в тишина,
през погледи на извори и бездни
ще пътуваме…
И ти ще бъдеш много, много радостна,
когато вятърът ни приюти във себе си
и аз поискам да те стопля.
Ще ми посочиш плахата хралупа
на катеричката,
която
събира орехи за зимата.
Дали ще издържа
в пространството,
заключено
от твойта и от мойта сянка?…

Ще се втурна след една светулка в мрака,
зимния си сън да изпреваря.
Тогава ще се сгърчи есента
и ще умре далеко зад скалите изоставени.

С тревата ще се устремя нагоре,
а думите във мене ще покълват.

И моите очи ще се затрупват
от бързи слънчеви лавини…