Христо Кацаров

У ДОМА

Вдетинявам ли се, или седнал
на столче трикрако,
по-малък изглеждам
на детството в неразрушената къща,
наивен и тих като някога.

Бяла, козата ни от гора люлякова
с бяло яре се връща
и в залеза топъл, догдето не е почерняла
на двора от сенките,
мама за мен дои мляко.

От детството още останало бяло,
ах, малкото козле
на люляков цвят замирисва.

И няма сега асфалтирани пътища.
Млечен път има.
На мама лицето над мен
като малка луна се изписва.
И стрък слънчогледов съм аз.
Мама – кръг светлина.
Не угасвай!
Сърцето ми е като плах пъдпъдък
на ръката ми в китката. Цяло.
И сякаш се връщам от дълга война,
да започна живота си пак отначало.

***

Утре може да ме огорчите.
С тъжни думи да сгъстите здрача.
Моя ден да заличите.
И да ме покрийте с рани.
Огнена роса да ме опари.
Да ме заболи дори сърцето.
Да се пукне мъката неволно,
като есенните минзухари…

Ала утре… Днес недейте
хубавия ден разваля.
Рано е за дъждовете
ручеите да размътят.
Рано е. В деня чудесен
от стъбла на царевица правя
на децата си една количка.

С паяжина – тънка струна,
колелата й оплитам,
леко да върви. По пътя
нежна диря да оставя.
Сякаш по света пътувам…
И децата са до мене.
Времето ми се търкаля…
Все едно, че пиша песен.
Все едно, че птица галя.

ЕЗЕРО

Небето и земята птицата съединява.
Езерото полета й отразява
и до дъното водата свети.
Къщи на села по хълмовете. И последни
поветови люлки на преселили се някъде поети.
И трева,
недоопасана от агне. Малко цвете
срамниче, опрашило се от пчела,
срамува се да ме погледне.

С осанката на мъдреци
пастирите поят добитъка си
и на кучето си тихичко подсвиркат,
преди хляба и солта от писаната си торба
да сложат
върху сянката на облаците,
плуващи като венци
към светове незнайни.

Запази водата, боже,
отразила образите краткотрайни
и пречистени като слова.
Твърдата съдба на камъка
тя няма, каменната издръжливост
на нещата груби.
Уповава се на бреговете си ронливи,
както стиховете ми – на рими
и на благозвучия. В пространството
разлива се водата и се изпарява,
или в сухи пясъци се губи.
В обедния пек ще я спаси ли
сянката на плачеща върба?

Отлита птицата
и временното си гнездо от кал съзижда,
че само времето е постоянно.

По напечените хълмове от залезите, рано,
докато пътеката се вижда,
отиват си пастирите,
кръга на своя хоризонт
пресичат. В лозето на вечерта,
под звездните асми
с големи, светли гроздове,
сами оставаме… Сами.
Водата, разхладила се, като живот приижда.

ГРОЗД

Опияненото дърво
заспива. Лозов лист
ми е покрил очите.
Ослепил ме е като любов,
като среднощно тържество.
И в тъмното като насън
аз търся гроздето… Росата пада.
И най-чистата сълза
минава между пръстите ми,
в сухата земя попива…
От високото пъдаря като кос
подсвирква, преди ранната прохлада,
преди утрото. И сепната лоза
по тялото ми се увива,
докато си късам грозд
като съзвездие… Любима,
с един стих ще удължа
мелодията на щурците,
за да закъснее този ден
и тази предстояща зима.

ЮЛИ

Гора – като вода зелена.
Ливада – с брястове по края.
Сърна лежи успокоена
при другите сърни, които
в нощта под месеца са пасли
на пасбището си открито.
Пътеките, които зная,
са в повет и пелин обрасли.
До мястото непроходимо
достигам, като си мечтая.
Тук беше нивата, а там – хармана.
В метличината разцъфтяла
пъдпъдъково гнездо се тули
и там сега се е събрала
душата ми… Защо ги търся!
Защо ми са необходими
гнездото, нивата, хармана!

Невидимо щурче по пладне
напомня, че е месец юли…
И облаци неуловими
разстилат сенките си хладни.

СЕЗОНИ

Иде зимата и ще замръзне водата.
Ще се вкамени.
На прозорците ни по стъклата
ще се удрят в нощта
диви патици с глас на жени…
Ще се пука леда. Ще звъни…
И пак слънцето ще долети –
слънчоглед, пита медена и свобода.
Златна птица от светеща слама
гнездо ще си вие на орехов клон.
Ще прогледнем тогава,
след мъртвия зимен сезон,
и ще видим, че нашите майки ги няма –
стопили се преспи на селските припеци.

Толкова млада ще е пролетта!
Никой няма за смърт да си спомни.
Великденчета и гергьовчета ще разцъфтят
по ония места…
Буренак ще избухне, дървета, листа…
Само ние, понякога жадни,
с напукани сухи уста,
хладен извор ще търсим за нашите стомни.

ИЗВОР

От кълвача издълбани дупки.
Катеричката ме гледа.
Като люспите на слънчогледа
падат лешниковите черупки.
И водата се извира,
губеща се из тревата
на зелените морави –
подмладили се, но късно.
Чувам я като бълбука
някъде около мене
по направената диря
от кошути, от елени…
Как се радвам, че е тука,
че до капка не изтече!
Срича думите си, пее.
Сякаш е дете невръстно,
гдето си пълзи отколе
и не ще да се изправи,
да не остарее
като правите тополи,
дето брадва ги отсече –
недостигнали небето.

Губил се между витрини,
губил се между измами,
плакал, смял се на театър –
аз съм се обезличавал,
ставал съм човек безимен,
като уличния вятър –
нито летен, нито зимен.

Хората не са тъй млади,
грешките си да прощават.
Подир всички листопади
истината си остава
като корен, като влага.
Птицата не ще обидя.
Отлетяла е далече.
Прекосила е простори,
есента си да избяга.

Аз съм нейде в планината.
Изворчето ми говори.
Наведа ли се да пия
на леските многолетни
под запаления свещник,
ще положа на бастуна
коленете си. Най-сетне
есента си ще открия.
В извора ще се целуна,
между лист и мокър лешник,
вече в себе си повярвал,
коленичил като грешник.

СНЯГ

Сняг вали. По-чист от него няма.
Върху снежната му белота
с красиви букви – птичи отпечатък –
пиша стихове и всяка рима
е спасяване от самота
на думата последна. Кратък
е живота на снега. Непостоянна
славата му. Облаците се видоизменят.
Само слънцето е вечен образ.
На вода ще стане пряспата.
Ще изтекат по склоновете на баира
веселите ручеи на мойте песни.
Ще се разтопи снега
по слегнатия гроб на мама.
Пролетните сълзи на капчука
от очите ми ще се изкапят…
Язовира ще ги съхрани
между стените си отвесни
и посред вълнението на вода голяма.

ДЪНОТО НА ВОДАТА

Като след потоп е грозно дъното на язовира.
В падините – локви утаени, тиня.
А в подножието на баира –
лодки изпочупени, като кори от диня.
Зидове от селище, изселено отдавна,
дървени коли, хамути, стомни…
Вещи непотребни из калта неравна,
за които никой не желае да си спомни.

Ала нищо на земята не се губи,
времето макар да го прегазва…
Виждам хвърлени цървули, и торби, и туби,
даже кръст от църква се показва…

По каналите водата се изтече. И повторно
наводнените места се появиха.
Но понеже безразборно
рибата ловиха,
в хаоса удавиха се двама,
риболова след което забраниха –
жертви повече да няма.

ПАСТИРЯТ

През хълмовете, през полето равно
пастирят води стадото си като облак. Бавно
вървят овцете и заоблени
по пътя се люлеят като люлки,
над които бди небето –
сътвореният живот да се доноси
и от двете розови шушулки
млякото да потече, защото иначе ще се загуби
смисъла на битието.

На пастира дрехите са груби,
ала тялото му винаги е топло, и сърцето.
Хляб и сирене му се услажда.
И за него има ли, ще има и за вярното му куче –
да го слуша и да го разбира.

Природата за покровител го избира
на агнето, което го възражда –
да се смили ръката ни, когато майка му го ражда.
когато спи, когато суче.
И в млякото е неговата вяра,
мъдростта му, добродушието на детето.
През всичките си дни човешки
е търсел на овцете си трева и завет
между хълмовете за кошара.

Днес търси друго. Мъж да го замести –
на човещината си да го научи,
защото зимата, последната му зима,
ще е най-голяма.
Една виелица ще го откъсне
от света с най-простите неща:
сено, трева и слама…
И кучето не ще запази нищо.
Натрупаната мъдрост ще се пръсне
из преспите, ако човек до стадото му няма.