с Елена Хайтова разговаря Людмил Симеонов

Елена Хайтова е родена на 09.01.1947 г. в град Куклен. Дъщеря на Николай Хайтов от първия му брак. През 1970 г. завършва българска филология в СУ “Климент Охридски” и е разпределена да учителства в Родопите. Няколко години е учителка по български език и литература в Смолян. Там се запознава със съпруга си Никола Гигов - поет, писател, публицист и изследовател на Орфей. Работила е като журналистка. Автор на две книги за певицата Валя Балканска - “Сама сред звездите” (1987, 1999), “Разбъркани кичилки” (проза и публицистика), “Искри от Рожен, “Баща ми - най-дивият разказ” (2003), “Безумният Орфей” (2007, посветена на съпруга й), “Гладиаторът Хайтов” (2009) и др. Носителка е на национални литературни награди.

Преди време Елена Хайтова бе гост на свищовската общественост. Повод бе нейната книга “Баща ми - най-дивият разказ”, една книга-изповед, писана дълги години, в която авторката ни представя черти от образа на големия писател, оставил не само непреходни творби в нашата литература, но и своя пример на пламенен родолюбец и българин.

След срещата с читателите разговаряхме с Елена Хайтова за мотивите, които са я накарали да напише книгата, за качествата, които е наследила от своя знаменит баща, за неговите неосъществени творчески планове и за заветите, които ни е оставил.

„За себе си искам да съхраня преди всичко нестихващия оптимизъм на своя баща и желанието му в творчеството си да изобразява хубостта българска - сподели Елена Хайтова. - Също така - неговата вярност към словото и към езика. Мисля, че това е най-същностното за него. Той често ми е казвал, че писателят е един войвода без пищови и без пушка, но неговото оръжие са истината и идеите, за които воюва.

Ще кажа, колкото и да не е много в мой плюс, че аз съм наследила най-вече неговия гняв - в смисъл, че избухвам като него и се ядосвам за същото, за което и той се ядосваше, когато виждаше, че се объркват много неща в родината ни. Като него и аз преживявам твърде дълбоко това, че в чужбина изтичат младите хора, младият потенциал на България.

Най-голямата болка на баща ми беше именно тази - че младите хора в България не са достатъчно сраснати с миналото й, че не виждат корените, които я крепят. Страдаше и болееше за тези неща, макар че съм срещала и мнозина млади хора, които обичат и тачат неговото творчество.

За баща ми е трудно да кажа, че изцяло е бил доволен от нещо, защото все нещо не му достигаше, както впрочем и на всеки истински творец, който непрекъснато се вглежда в себе си.

Изпитваше обаче истинско удовлетворение, когато просто ей така седне с хората от родното си село Яврово и си поприказва с тях, а те се изповядват пред него не като пред големец, а като пред техен съселянин.

Той просто познаваше дъното, до което те се стигнали чрез мъките и неволите си и оттам се издигаше заедно с тях. Това бяха светли мигове в живота му - да се доближи до обикновения човек и да бъде разбран от него.

Понеже през последните му дни бях при него, мога да кажа, че му се искаше да поживее още, но не защото измолваше още дни от смъртта и за да остане още малко на белия свят, а защото смяташе, че не е довършил творческото си дело.

След всяко пътуване в чужбина издаваше пътеписи, но известна част от тях си останаха недописани и ги скатаваше като чеиз на мома, за да го извади в определен момент. Не успя да допише и дневниците си, не успя да види издадени и „Троянските коне в България”.

Колкото до любимия му девиз, освен тази фраза, която стана вече крилата: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш”, баща ми много обичаше и тази мъдрост - „Планината може и да не може да повдигнеш, но си струва да опиташ”.

Именно това е оптимистичното, което е характерно за него. Неговият най-човешки завет пък е - „Радвайте се на живота, защото идва време, когато нищо не ви се иска и това е най-нещастният момент”.