Георги Н. Николов

Всички ние се появяваме на бял свят еднакви. Постепенно, все по-осезателно и с безжалостна мощ, животът ни грабва и моделира. Поставя ни върху своята шахматна дъска и ден след ден човеците се лутат в приумиците на ориста си.

Можем ли предварително да ги узнаем? Можем ли да ги променим, или кодът им става ясен едва пред финала на нашето съществуване?

На тези и още въпроси отговор ще намерим в новата книга на Станислав Пенев - „Написано на пясъка” с подзаглавие „Или вълната всеки ден чете”. Тя е от поредицата на библиотека „Литература и Общество” (Издателство „График, Варна, 2016 г.) и е посветена на Човека - авторов съвременник.

Който следва своите биологични сезони на младост, зрелост и есен с побелели коси. После на вратата похлопва неизбежната старост. Леден вятър целува стъпките, оставени от нас върху гръдта на земята и ги отнася в лоното на спомена. Който също ще отмре с идващите нови поколения, а така бихме искали да е вечен!..

Стиховете в книгата са гравирани върху снагата на времето, на чиято сцена битуваме. Обобщеното понятие „личност” е лирическият герой тук, споделящ философските си послания от името на автора. Роден под перото на Станислав с една основна цел - да проумее ренесансовия смисъл на собственото си съществуване.

В спомена за минали години и неизтрити в съзнанието лица на скъпи хора. В коловоза на проблеми и привидно значими неща, които утре ще изглеждат дребни. И разбира се - в сиянието на непробудената още зора.

Напомняща, че отново трябва да се влеем в гъмжилото на човешкия мравуняк, за да прехвърлим броеницата на дарените ни мигове. Този кръговрат от поетични „делници”, вплетен в стиховете, напомня цветен летопис.

В който обаче, зад привидно познати ситуации, пулсира иносказанието. Защото в биологичната същност на людете Създателят е кодирал силата на мисълта.

Мощен импулс за добри или лоши дела, по които всеки се откроява в уличната тълпа, носейки кръста на отредената му роля - строго индивидуална, капсулирана в личностното „аз”. Или пък в челните редици на обществото, което не може без своите водачи. Често обожествявани, или захвърляни низвергнати в калта. За да бъдат издигнати отново на върха на барикадите при следващия трус на гражданската пирамида.

Няма човек, който не би искал да узнае защо е роден. Нима само да умре, щом от календара на дните се отрони и сетния, пожълтял вече лист? Не, всеки от нас има роля. Мнозина - да пълзят в калта на своето его. А шепа люде - да летят над планетата Земя, възвестявайки утрото на новия ден.

Светло, забулено в надежди, приказно. Техен водител във всички помисли и дела е неуловимата мисъл. Понякога в съюз със съвестта. Понякога - с бурната емоция. Но никога със студено безразличие, когато става въпрос за правото на хората да съществуват равноправно. И в името на това:

Наложи ли се, мога да местя планини,
водата да прецеждам - чиста да извира,
да виждам в тъмнината, във всички дълбини:
пред сянката ми бедствието да умира…

„Сливане с морето” (Или неизбежно към акваториалността)

Фон в стихосбирката на Станислав, в която почти всяка творба е с второ, допълващо заглавие, мощно пулсира природата: небето, морето, слънцето, далечният хоризонт, дарени с безсмъртие. Над всичко и всички е забулен в плаща си необятният космос. Внушение, че зад рамките на планетата Земя будно дреме вселенският безкрай.

Който ни очаква на крилете на овладения разум. А може би сам ще слезе при нас, когато сме достойни да го приемем. Това сливане има своята задължителна цена. Човечеството трябва да отсее мимолетното от непреходното. Да преосмисли ценностната си система.

Насищайки я с нови скрижали, сред които доминира култът към хармоничното единство. Прозрение, изричано многократно през хилядолетията на обществено развитие и все още оставащо само послание към разноезичния хаос. „Заложено е в нас да сме добри”, възвестява авторът и това е всъщност истината, която завещаваме на децата си.

Доколко сме убедителни, показва безпристрастната история. Все още спореща обаче, еволюция ли е потребна на хуманизма, или катарзис. След който завинаги да има мир, а в душите на хората - успокоение.

Към тях е адресирана обичта на Станислав Пенев, а сам той се стреми да им бъде изповедник. И като неспокоен сеяч на истини да крачи помежду им с жадувани философски послания за смисъла на човешкия живот. Благословен за съзидание, доверие и радостен смях. Можем да му вярваме. Това са истините на всеки добър поет, изричани по различен начин.

Любовта към ближния обаче е винаги една: гореща и опрощаваща. Понякога със строшено под нечии груби стъпки стъбло, но винаги покълваща отново. Именно тя, в „Написано на пясъка”, ни прави предпазливи оптимисти. Които все пак с вяра са готови да отворят страницата на настъпващия, нероден утрешен ден:

Невидим дух над мен е всеки път доброто
и странно е, че неочаквано ме стряска.
Издига се нагоре винаги пред злото:
лети в гората дневна - над главите блясва.

„Хоризонт” (Или истина за нравствеността)

Новата книга на Станислав Пенев носи многопластов контекст в различни измерения. Тя втъкава по страниците смирения бунт на човека към вечността, защото е само миг от нея. Преклонение пред храма на природата, чиито неразумни деца сме от далечното минало, та до днес.

Хирургически прецизен философски разрез на душевната ни структура: сбор от благородство и атавизъм, с полет към космическия зов и корени, дълбоко впити в реалността. От стиховете надничаме самите ние - уж делнични, често трудни за разбиране. Готови да протегнем за помощ ръка, или да загърбим добрата дума на ближния.

Прелиствайки „Написано на пясъка”, сякаш разговаряме сами със себе си. Дали навреме участваме в този диалог, или сме закъснели, всеки от нас ще реши сам за себе си. Искрено, с ръка на сърцето…